Читать «Цитаделата» онлайн - страница 234

Помъкна се нагоре, поколеба се и влезе в нейната стая — тиха, студена, изоставена. Там на тоалетката беше чантичката й. Вдигна я, притисна я до бузата си, после разтреперан я отвори. Вътре имаше няколко медни и сребърни монети, кърпичка, една сметка за зарзаватчията, а после в средния джоб откри някакви книжа. Една негова избеляла снимка, направена в Бленли, и — той ги позна с остра болка — онези малки бележчици, които бе получил на Коледа от пациентите в Аберлоу: „С признателност и благодарност“. Тя ги бе пазила всички тези години. Тежко хлипане се изтръгна от гърдите му. Падна на колене край леглото и зарида.

Дени не направи никакъв опит да спре пиянството му. Струваше му се, че Дени е в къщата едва ли не всеки ден. Не заради практиката, защото доктор Лори вече я бе поел. Лори живееше някъде другаде, но идваше за прегледите и за списъка на визитациите. Андрю не знаеше какво става около него, нито пък желаеше да знае. Гледаше да не пречи на Лори. Нервите му бяха разсипани. Звукът на звънеца караше сърцето му лудо да бие. Внезапни стъпки — и пот избиваше на дланите му. Седеше на горния етаж в стаята си с една навита носна кърпа между пръстите и изтриваше от време на време потта от дланите си. Гледаше в огъня, знаейки че когато дойде нощта, пред него ще се изправи призракът на безсъницата.

Такова беше неговото състояние, когато една сутрин Дени влезе и каза:

— Най-после съм свободен, слава богу! Сега можем да тръгваме.

Не можеше и въпрос да става за отказ. Съпротивителните му сили бяха изчерпани докрай. Дори не попита къде отиват. С мълчалива апатия наблюдаваше как Дени приготвя куфар и за него. След един час бяха на път за гара Падингтън.

Пътуваха цял следобед през югоизточните графства, смениха влака на Нюпорт и тръгнаха през Монмаутшър. В Абергавани слязоха от влака и пред гарата Дени нае кола. Докато излизаха от града през река Уск сред богато обагрената от есента околност, той каза:

— Това е малко градче, някога идвах тук на риба. Лантънското абатство. Струва ми се, че е подходящо.

Стигнаха своята цел през мрежа от алеи, от двете им страни растяха гъсти лешникови храсти. Беше към шест часа̀. Около един квадрат от зеленина се търкаляха развалините на абатството, гладки сиви камъни, няколко свода на манастира все още не бяха рухнали. Наблизо бе домът за гости, изграден изцяло от старите камъни. Един малък поток бълбукаше с постоянен успокояващ ромон. Издигаше се дим от дърва, прав и син в тихия вечерен въздух.

На другата сутрин Дени измъкна Андрю за разходка. Беше свеж сух ден, но уморен от безсънната нощ, с изтощени още на първия хълм мускули, Андрю се опита да тръгне обратно, когато бяха изминали съвсем малко разстояние. Дени обаче бе твърд. Този първи ден изминаха с Андрю осем мили, а на другия десет. Към края на седмицата изминаваха по двайсет мили на ден и Андрю, едва домъкнал се до стаята, вечер незабавно и безчувствено заспиваше върху леглото.