Читать «Цитаделата» онлайн - страница 233

Внезапно звънецът силно иззвъня. Андрю вдигна глава, остави цигарата и отиде в хола. Звънецът издрънча отново. Отвори предната врата.

Внезапно усети, че навън цари голяма възбуда. Тълпа от хора, лица и глави, забулени от падналия мрак. Но преди да се е ориентирал в подскачаща гледка, пред очите му изникна полицаят, който бе звънял. Стръдърз, неговият стар приятел от Файф, регулировчикът. Погледът на Стръдърз бе странен, белотата на очите му поразяваща.

— Докторе — каза той запъхтян, като човек, който е тичал, — жена ти пострада. Тя изтича, о, всемогъщи боже, изтича от магазина право пред автобуса.

Една голяма ледена ръка падна върху него. Преди да проговори, възбудата на тълпата го затисна. Внезапно холът се изпълни с хора, ридаещата фрау Шмид, кондукторът на автобуса, друг полицай, непознати. Всички натискаха навътре, караха го да отстъпва към кабинета. И тогава през тълпата видя своята Кристин, носена от двама души. Главата й висеше назад на тънкия бял врат. Все още омотан от канапа, в пръстите на лявата й ръка беше малкият пакет от фрау Шмид. Поставиха я върху високата кушетка в кабинета.

Тя бе мъртва.

Глава двадесета

Той рухна напълно и дни наред не беше на себе си. Имаше моменти на просветление, когато усещаше присъствието на госпожа Бенет, на Дени и един-два пъти на Хоуп. Но през по-голямата част от деня механично изпълняваше онова, което искаха от него. Цялото му същество се бе съсредоточило вътре в него, в един дълъг кошмар на отчаяние. Изопнатите нерви засилваха мъченията му, създаваха мрачни видения и ужаси на отмъщение, които го будеха потънал в пот, викащ от страх.

Смътно съзнаваше, че се води следствие, чувстваше грубата непочтителност на прокурора, на показанията, давани толкова подробно и ненужно. Заглеждаше се в малката квадратна фрау Шмид, по чиито червендалести бузи неспирно течаха сълзи.

— Тя се смеше, смееше се през цялото време, докато беше в моя магазин. По-бързо, моля — непрекъснато казваше тя, — не искам да карам мъжа си да чака.

Когато чу следователят да изразява съчувствието си към доктор Менсън в неговото тъжно положение, той разбра, че е свършило. Механично стана и откри, че върви с Дени по сивия паваж.

Не знаеше как е уредено погребението. Всичко тайнствено минаваше край него, без да го засяга. Когато стигна Кенсъл Грийн, мислите му летяха насам-натам, назад през годините. Сред мръсните огради на гробищата той си спомни широките, брулени от ветровете плата зад „Вейл вю“, където планински понита тичаха и развяваха заплетените си гриви. Тя бе обичала да тича там, да чувства вятъра върху лицето си, а сега я заравяха в това мрачно градско гробище.

Същата нощ, в непоносимата мъка на своята невроза, се опита да се напие до безсъзнание. Но уискито, изглежда, само събуди у него нов гняв срещу себе си. Късно през нощта той крачеше нагоре-надолу по стаята, говореше на глас и пиянски се апострофираше:

— Ти мислеше, че ще се измъкнеш лесно. Мислеше, че вече се измъкваш, но господ ти е свидетел. Престъпление и наказание, престъпление и наказание! Ти си виновен за това, което й се случи, ти трябва да страдаш. — Излезе гологлав и с клатушкане стигна края на улицата, за да погледне с диви очи тъмната затворена витрина на магазина на Видлер. Върна се, като си говореше през горчиви пиянски сълзи: — Бог не можеш излъга, така каза веднъж Кристин. Бог не можеш да излъжеш, приятелче.