Читать «Нощта на бухала» онлайн - страница 16

Почувства как очите му се навлажниха и рязко се отдръпна от прозореца.

Гордън Амори слезе с асансьора, като остави идентификационната си карта в джоба. Щеше да си я закачи чак когато се присъедини към приема. Засега му бе много по-забавно да остане неразпознат от бившите си съученици и да наблюдава техните имена и снимки, докато влизаха в асансьора на всеки етаж.

Джени Адамс беше последната, която се качи. Като дете беше доста ячка дебеланка и въпреки че сега бе малко поотслабнала, все още бе едра жена. Имаше нещо провинциално и селско в евтиния костюм от ламе и неподходящото бижу, купено очевидно от амбулантен търговец. Придружаваше я як мъж, чиито биволски рамене и бицепси опъваха до спукване шевовете на прекалено тясното му сако. Двамата се усмихнаха широко и поздравиха всички, когато влязоха в асансьора.

Гордън не отговори. Останалите шестима, всички със своите карти, отвърнаха в хор. Триш Канън, която Гордън помнеше като спринтьорка и която все още си беше тънка като щека, изписка.

— Джени! Изглеждаш страхотно!

— Триш Канън! — Ръцете на Джени обгърнаха бившата й съученичка. — Хърб, това е Триш. Двете си подсказвахме по математика. Триш, запознай се със съпруга ми Хърб.

— А това е моят Баркли — представи на свой ред мъжа си Триш. — И…

Асансьорът спря на мецанина. Когато излязоха от него, Гордън моментално извади идентификационната си карта и я закачи на ревера си. Скъпата пластична операция, която си бе направил, го бе променила до неузнаваемост и той изобщо не приличаше на момчето с лице като на невестулка, какъвто бе на училищната снимка. Сега носът му беше прав, клепачите на очите, които преди тежаха и почти ги скриваха, бяха опънати, а очите — широко отворени. Брадичката му бе правилно изваяна, а ушите прилепваха към черепа. Имплантанти и професионалната работа на фризьор от висша класа бяха превърнали тънката и рядка косица в гъста мъжка грива с цвят на конски кестен. Единствената външна следа от измъченото момче, което беше някога, бе, че в момент на голям стрес започваше да си гризе ноктите. Така и не можа да се раздели с този свой детски навик.

Оня Горди, когото всички познаваха в училище, вече не съществуваше, напомни си той и се упъти към зала „Хъдсън Вали“. Усети, че някой го тупа по рамото, и се обърна.

— Господин Амори?

Непознато червенокосо момче с бебешко лице и бележник в ръка стоеше пред него.

— Аз съм Джейк Перкинс, репортер на „Стоункрофт Газет“. Вземам интервюта от забележителностите на вашия випуск. Може ли да отнема една минута от времето ви?

Гордън се опита да се усмихне топло.

— Разбира се.

— Може ли да започна с констатацията, че сте се променили много за тези двадесет години?

— Предполагам, че е така.

— Вече притежавате основния пакет от акциите на четири кабелни телевизионни канала. Защо купихте и „Максимум“?