Читать «Измяната» онлайн - страница 31

— С какви пари? — изсумтя Локлир. — Придружителното писмо на капитан Белфорд не е кралски пропуск. Ако на пристанището има военен кораб от флота, бих могъл да убедя капитана да ни вземе на борда, но ако няма, не можем да си позволим да чакаме, докато се появи. Единственото, което искам сега, е да легна и да се наспя, а после да намеря Айзък и да разреша загадката с рубина, пък след това ще му мислим как да се доберем до Крондор.

— Що се отнася до спането, и аз съм на същото мнение — рече Оуин.

Само Горат не каза нищо по въпроса.

Около час след зазоряване тримата напуснаха странноприемницата. Локлир се чувстваше значително по-добре. Ако до вчера всяко негово движение бе придружено от нетърпима болка, сега усещаше само леко схващане.

— Ако това е същият Айзък, когото познавам — подхвана той, — вероятно се е настанил в къщата на братовчед си, в северната част на града. Името на младия господин, струва ми се, беше Остин Делакроа.

— От Батира? — попита Оуин, докато си проправяха път през гъстата тълпа по улицата.

Търговците вдигаха кепенците на дюкяните си и нареждаха по рафтовете стоката, а домакините разтваряха прозорците на къщите си, за да влезе свеж утринен въздух.

— Мисля че, да. Има донякъде благороднически произход, струва ми се, че е далечен потомък на прочут герой от отдавна забравена война — още когато Батира е бил град-държава. Все пак това му осигурява известно положение в обществото.

— Тези ваши човешки представи за ранг и положение в обществото — все не мога да ги разбера — подметна Горат.

— Защо? — попита Оуин. — Вие нямате ли племенни вождове?

— Имаме — съгласи се Горат. — Но това е ранг, който се печели с дела, а не се предавало наследство. Делекан се издигна с предателство и кръвопролития, както и благодарение на вярната си служба на Мурмандамус и Мурад. — Горат почти изсъска последните две имена. — Ако синът му Мороулф реши да тръгне по пътя на баща си, ще трябва да го направи през трупове на противници като мен. В други времена той щеше да е още една полезна сабя във войната срещу враговете на моя народ, но не и в момент като този.

— Това е къщата, ако не се лъжа — прекъсна го Локлир и посочи една сграда от камък и дърво, с позавехнали белези на някогашно богатство. Имаше дебела дървена врата и зарешетени прозорци, но за разлика от прясно боядисаните си съседи, бе мръсна и прашна.

Локлир потропа с юмрук и след няколко минути един сънен глас от другата страна се провикна:

— Кой е?

— Айзък? — отвърна с въпрос Локлир и вратата се отвори. Млад мъж с разчорлена кестенява коса подаде глава навън.

— Локи? — Вратата се разтвори широко и младият мъж ги покани да влязат. Носеше смачкана туника и панталони, с които очевидно бе спал. — Тъкмо се събудих — измърмори той.

— Чудесно — рече насмешливо Локлир.

Стаята тънеше в мрак, завесите и щорите все още бяха спуснати, а въздухът бе застоял. Миришеше на развалена храна и прокиснала бира. Мебелировката бе почти оскъдна — грубо скована маса с четири стола, лавица до стената и още една малка масичка, на която светеше запалена лампа. Тясна стълба водеше към спалното помещение на горния етаж. Единственото украшение бе захабеният гоблен, който явно бе виждал и по-богата обстановка — на него бе избродиран прием у принца с размяна на подаръци.