Читать «Измяната» онлайн - страница 22

Най-сетне отпред се показа Лориел — неголямо градче, сгушено в една долина, която се простираше на изток. Друга долина се съединяваше с нея от юг.

— Трябва ни храна — рече Горат.

— Факт, който стомахът ми напомня от доста време — отвърна Локлир.

— Не че толкова бързам да се срещна с баща ми — обади се Оуин, — но струва ми се, че доста заобиколихме.

Локлир посочи южната долина.

— Там има един път, който води право към Ястребово гнездо. Оттам можем да избираме — на юг, покрай билото, или на югозапад към Кралския друм.

— И след това към Крондор? — попита Горат.

— И след това към Крондор — потвърди Локлир. — Има нещо в тази история, което направо смърди. Откраднатият рубин, цуранските магьосници, ти… това не са само съвпадения.

— Защо? — попита Оуин.

— Де да знаех — въздъхна Локлир. — Тогава нямаше да се налага да посещаваме господин Алескук. Той може да знае нещо или да познава някой, който знае за какво е цялата тази работа, но колкото повече разсъждавам върху тази загадка, толкова повече ме притеснява фактът, че не разбирам каква е крайната й цел. Ще се опитаме да разберем, пък дори и това да ни струва живота!

Оуин не изглеждаше кой знае колко щастлив от тази възможност, но не каза нищо. Горат пък разглеждаше замислено градчето, докато се приближаваха към малката караулка, вдигната край пътя.

Началникът на стражите, мъж с напреднала възраст и обиколка на талията, вдигна ръка и извика:

— Спрете!

Тримата дръпнаха юздите на конете и Локлир попита:

— Какво има?

— Напоследък, момко, наоколо се навъртат доста ренегати, тъй че искам да чуя по каква работа идвате.

— Пътуваме на юг и се отбиваме за провизии — отвърна Локлир.

— И кои сте вие, щом се спускате право от планините?

Локлир извади пергамента, който му бе дал капитан Белфорд, и каза:

— Това трябва да обясни всичко, което искате да знаете, началник.

Мъжът взе документа и го загледа, примижал с очи. Локлир заподозря, че не може да чете, но затова пък се преструваше добре. Накрая, убеден от печата в края на бележката; той я върна на скуайъра и каза важно:

— Можете да минете, господине. Само внимавайте, когато излизате по тъмно.

— Защо? — попита Локлир.

— Както вече казах, господине, доста бандити и разбойници са се навъдили тъдява, че не са малко и онези главорези, Братята на Тъмната пътека. Приличат малко на вашия приятел, елфа, но са с дълги черни нокти и очите им светят нощем.

— Ще внимаваме, началник — обеща Локлир, който с мъка успя да скрие изненадата си.

Продължиха нататък и Горат подметна:

— Този със сигурност никога не е зървал някой от моите сънародници.

— И аз така предположих — съгласи се Локлир. — Но трябва да проверя какви са ти очите нощем. Може да не съм забелязал червения блясък.

Оуин се изкиска. Малко след това стигнаха една странноприемница. Беше мръсна, претъпкана и мрачна, което напълно задоволяваше Локлир, тъй като финансите им бяха на свършване. Той беше обмислял възможността да поиска от капитан Белфорд известен заем, но предположи, че в отговор ще получи стандартното: „защо не почакате да дойде графът?“ и макар че, от една страна, нямаше нищо против да минат по обиколен път, за да избегнат евентуални засади, от друга, нямаше търпение да извести принц Арута за тайнствените събития, което ставаха в Северните земи.