Читать «Измяната» онлайн - страница 19

— Бързо да си сменим наметалата — предложи един от тях.

На ръст тримата бяха колкото Локлир и спътниците му. Дори човекът, който трябваше да се представи за Горат, да имаше някакви предразсъдъци относно задачата, той ги запази за себе си, а вместо това му подаде въздълго синьо наметало и пое сивото, което моределът си свали. Останалите също си размениха наметалата и Локлир хвана юздите на отредения му кон.

В същото време тропотът на копита пред конюшнята оповести пристигането на патрула, който трябваше да потегли за Зюн тази вечер. Сержантът, който предвождаше неголямата група, извика гръмогласно:

— Скуайър Локлир, пратиха ни да ви ескортираме на юг!

Локлир схвана играта и отвърна в същия тон:

— Готови сме! — После кимна на тримата мъже, които играеха техните роли, и те излязоха от конюшнята и се присъединиха към отряда. Локлир изчака още няколко минути, после нареди:

— Оуин, излизаш отпред, свиваш наляво и тръгваш право към портата. Като излезеш от града, продължи около миля, после спри и ни чакай. Няма да се бавим.

Горат изсумтя одобрително.

— В случай, че е останал някой, който да дебне за трима конници.

Локлир кимна, а Оуин го помоли да му държи жезъла, докато се качи на седлото. След това го затъкна в колана си, уви го с краищата на наметалото, за да не се вижда, и подкара коня.

Горат също се метна на седлото, макар да изглеждаше малко неуверен.

— Отдавна ли не си яздил? — попита го Локлир.

— Има-няма трийсетина години.

— Няма ли достатъчно коне в Северните земи?

— В Северните земи нищо не е достатъчно — отвърна с нотка на горчивина Горат.

— И аз така си спомням — съгласи се Локлир.

— Скъпо ни струваше Арменгар — рече Горат.

— Явно не е било достатъчно скъпо, щом не ви попречи да тръгнете за Висок замък.

— Май е време да потегляме. — Горат не изчака Локлир и сръга животното в хълбоците.

Локлир се поколеба за миг, сетне го последва. Не беше трудно да го настигне, а и по улиците още имаше хора, които се прибираха от работа или бързаха към кръчмите.

Излязоха заедно през градската порта и пуснаха конете в тръс. Само след няколко минути забелязаха Оуин да седи край пътя.

Когато се приближиха, той вдигна глава и ги попита:

— А сега какво ще правим?

Локлир посочи една горичка недалеч от тях.

— Ще лагеруваме на открито. Потегляме отново призори. Има един главен път на изток, който пресича планините. Ако имаме късмет, ще се изплъзнем на тези, които търсят нашия приятел, и ще стигнем безпрепятствено Кралския друм южно от Квеганско око.

— Това означава, че ще се приближим до Лориел, нали? — попита Оуин.

— Да — отвърна с усмивка Локлир. — И ще имаме шанса пътем да посетим Киефер Алескук.

— Защо трябва да се забъркваме в тази история? — попита Горат. — Нали бързаме за Крондор?

— Така е, но няколко минути разговор с господин Алескук може да са ни от полза. Ако открием местонахождението на изчезналия камък, ще спечелим благоразположението на принц Арута, защото не се съмнявам, че би дал мило и драго рубинът да бъде върнат на прочутия магьосник.