Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 96

Огромният меден тиган блесна на слънцето и с дълбок звучен стон се стовари върху главата на метаморфа. Телико, с неописуемо глупава гримаса на лицето, се олюля и падна, разперил ръце, а физиономията му изведнъж започна да се променя и разлива, и вече не приличаше на нищо познато. Когато видя това, вещерът скочи към него и в движение дръпна от една сергия голям килим. Хвърли го на земята, с два ритника избута метаморфа върху него и нави килима бързо и стегнато.

Седна отгоре и изтри чело с ръкав. Веспуля го гледаше зловещо, без да пуска тигана. Тълпата се сгъстяваше.

— Той е болен — каза вещерът и се усмихна измъчено. — Това е за негово добро. Не се скупчвайте, добри хора, клетникът се нуждае от въздух.

— Чухте ли? — попита спокойно, но гръмко пробиващият си път през тълпата Шапел. — Хайде да не се скупчваме. Хайде да се разотидем. Сборищата са забранени. Наказват се с глоби!

Тълпата моментално се разпръсна, но само за да се покаже Лютичето, който се приближаваше с бодра стъпка под звуците на лютнята. Когато го видя, Веспуля изпищя диво, изпусна тигана и хукна през площада.

— Какво й е? — попита Лютичето. — Дявола ли видя?

Гералт стана от килима, в който нещо веднага започна да шава. Шапел бавно се приближи. Беше сам, личната му охрана не се виждаше.

— Не бих се приближавал, ако бях на ваше място, господин Шапел — обади се тихо Гералт.

— Сериозно? — Шапел го гледаше студено, стиснал тънките си устни.

— Ако бях на ваше място, господин Шапел, щях да се направя, че нищо не съм видял.

— Да, това е ясно — каза Шапел. — Обаче не си на мое място.

Иззад палатката дотича Даинти Бибервелт, задъхан и изпотен. Когато видя Шапел, той се закова на място, сложи ръце зад гърба си, заподсвирква си и се направи, че разглежда покрива на хамбара.

Шапел се приближи до Гералт. Много близо. Вещерът не помръдна, само присви очи. Няколко мига двамата се гледаха, после Шапел се наведе към навития килим.

— Дуду — каза той, обръщайки се към подаващите се от килима деформирани обувки от козя кожа на Лютичето. — Копирай Бибервелт, бързо.

— Защо? — извика Даинти, отклонявайки поглед от хамбара. — Защо?

— Тихо — каза Шапел. — Е, Дуду, как е там?

— Готово — чу се приглушен глас от килима. — Готово… Сега…

Стърчащите от килима обувки от козя кожа омекнаха, размиха се и се превърнаха в покрити с козина боси стъпала на полуръст.

— Излизай, Дуду — каза Шапел. — А ти, Даинти, мълчи. За хората всички полуръстове имат едно и също лице. Нали?

Даинти промърмори нещо неразбираемо. Гералт, все още примижал, гледаше подозрително Шапел. Наместникът се изправи и се огледа. Същевременно от насъбралата се тълпа зяпачи беше останало само отдалечаващо се топуркане на дървени чепици.

Даинти Бибервелт Втори се измъкна от килима, кихна, седна и потри очите си и носа си. Лютичето приседна на захвърления наблизо сандък и задрънка на лютнята с изражение на умерено любопитство.

— Кой е това, как мислиш, Даинти? — попита меко Шапел. — Не ти ли се струва, че доста прилича на теб?

— Това е братовчед ми — изстреля полуръстът и се озъби. — Близък роднина. Дуду Бибервелт от Рдестова ливада, специалист по търговските операции. Тъкмо реших…