Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 94

Метаморфът и вещерът хванаха едновременно ръкохватките и двата меча изскочиха в един и същи миг от ножниците. Двамата вещери направиха в синхрон две бързи меки крачки — едната напред, втората встрани — вдигнаха едновременно мечове и ги завъртяха във въздуха.

— Не можеш да ме победиш — промърмори метаморфът. — Защото аз съм ти, Гералт.

— Грешиш, Телико — каза тихо вещерът. — Остави меча и си върни облика на Бибервелт. Иначе ще съжаляваш, предупреждавам те.

— Аз съм ти — повтори метаморфът. — Не можеш да ме победиш. Не можеш да ме победиш, защото аз съм ти.

— Нямаш представа какво е да си аз, мимико.

Телико отпусна ръката, с която държеше меча, и повтори:

— Аз съм ти.

— Не — възрази вещерът. — И знаеш ли защо? Защото си малък, клет, мекосърдечен метаморф. Метаморф, който е можел да убие Бибервелт и да закопае тялото му в храсталака, сдобивайки се по този начин с пълна безопасност и абсолютна гаранция, че няма да бъде разкрит никога от никой, включително от жената на полуръста, известната Гардения Бибервелт. Но ти не си го убил, Телико, защото не е било по силите ти. Защото си малък, клет, великодушен метаморф, наричан от приятелите си Дуду. В когото и да се превърнеш, винаги ще си останеш такъв. Умееш да копираш само доброто в нас, но злото не разбираш. Ето какъв си ти, метаморфе.

Телико отстъпи и опря гръб в платнището на платката.

— Затова — продължи Гералт — сега ще се превърнеш в Бибервелт и спокойно ще ми подадеш лапи да те вържа. Не можеш да се съпротивляваш, защото мен не си в състояние да копираш. Знаеш това много добре, Дуду. Нали за няколко секунди четеше мислите ми.

Телико неочаквано се изправи, чертите на вещерското лице се размиха и разляха, белите коси се разрошиха и започнаха да потъмняват.

— Прав си, Гералт — изговори той неразбираемо, защото точно в този момент устните му променяха формата си. — Прочетох мислите ти. За малко, но беше достатъчно. Знаеш ли какво ще направя сега?

Коженият му кафтан изведнъж се пребоядиса в блестящо червено. Метаморфът се усмихна, поправи шапката си с цвят на слива със забито в нея перо и подръпна ремъка на лютнята, преметната през рамото му. Лютнята, която преди това беше меч.

— Ще ти кажа какво ще направя сега, вещерю — засмя се той със звучния и сребрист смях на Лютичето. — Ще си отида, ще се смеся с тълпата и тихомълком ще се превърна в някой друг, може дори в някой скитник. Защото е по-добре да си скитник в Новиград, отколкото метаморф в пустошта. Новиград ми е задължен с нещо, Гералт. Появата му разруши околната среда, в която можехме да живеем в естествените си тела. Убиваха ни като бесни кучета. Аз съм един от малкото оцелели. Искам да живея и ще оцелея. Когато в студа ме преследваха вълци, аз се превръщах в един от тях и тичах с глутницата със седмици. И оцелях. Сега ще постъпя по същия начин, защото не мога повече да спя в пущинака и да зимувам в пещерите, не искам да съм вечно гладен, не искам все да съм мишена за стрелите. Тук, в Новиград, е топло, има храна, може да се заработва и жителите много рядко се стрелят с лъкове. Новиград е глутница вълци. Ще се присъединя към тях и ще оцелея. Разбираш ли?