Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 95

Гералт кимна бавно.

— Вие сте предоставили — продължи метаморфа, изкривявайки устни в наглата усмивка на Лютичето — скромна възможност за приобщаване на джуджетата, полуръстовете, гномите и дори елфите. А с какво аз съм по-лош от тях? Защо ми отказват? Какво трябва да направя, за да получа възможността да живея в този град? Да се превърна в елфка със сърнени очи, копринени коси и дълги крака? Така ли? Но с какво елфката е по-добра от мен? С това, че като видите елфка, започвате да пристъпвате от крак на крак, а когато видите мен, ви се повръща? Да ви приседнат дано тези аргументи. Аз все пак ще оцелея. Знам как. Когато бях вълк, тичах, виех и се биех с останалите за самките. Като жител на Новиград ще търгувам, ще плета нови кошници, ще прося или ще крада като един от вас, ще правя онова, което правите вие. Кой знае, може дори да се оженя.

Вещерът мълчеше.

— Да — продължи спокойно Телико. — Отивам си. А ти, Гералт, няма да се опиташ да ме задържиш, няма дори да се помръднеш. Защото за няколко секунди четях мислите ти. Включително и тези, за които самият ти не искаш да си признаеш, които криеш дори от себе си. За да ме задържиш, ще ти се наложи да ме убиеш. А тази мисъл те отвращава. Така ли е?

Вещерът мълчеше.

Телико отново поправи ремъка на лютнята и се насочи към изхода. Вървеше смело, но Гералт виждаше как трепери и се свива в очакване острието да изсвисти. Прибра меча в ножницата, а метаморфът спря насред крачка, огледа се и рече:

— Всичко добро, Гералт. Благодаря ти.

— Всичко добро, Дуду — отговори вещерът. — Желая ти успех.

Метаморфът се обърна и тръгна към многолюдния пазар с живата широка походка на Лютичето. Размахваше лявата си ръка също като трубадура и пак като него се озъбваше в усмивка, когато срещнеше някое момиче. Гералт тръгна бавно подире му.

Телико свали в движение лютнята, забави крачка, взе два акорда, после ловко засвири познатата на Гералт мелодия. Обърна се леко встрани и пропя. Съвсем като Лютичето:

Пак пролетен дъжд ще прегърне земята,

слънце в сърцата ще върне искрата,

а от нея ще пламне пак до възбог

на надеждата Вечният огън.

— Повтори това на Лютичето, ако го запомниш! — извика той. — И му кажи, че „Зима“ е неподходящо заглавие. Баладата трябва да се казва „Вечният огън“. Сбогом, вещерю!

— Хей! — разнесе се изведнъж. — Хей, фазан!

Телико се обърна учудено. Иззад палатката излезе Веспуля, разлюляла буйно бюст и втренчена зловещо в поета.

— Подир девойките ли тичаш, изменнико? — изсъска тя и люшна още по-предизвикателно гърди. — Песнички пееш, а кучи сине?

Телико свали шапката си и се поклони с характерната за Лютичето широка усмивка.

— Веспуля, скъпа — рече той нежно. — Колко съм щастлив да те видя отново. Прости ми, сладка моя. Длъжен съм…

— Длъжен си, длъжен си — прекъсна го Веспуля гръмогласно. — И всичко, което дължиш, сега ще го заплатиш!