Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 193

Вещерът не отговори.

Пътят завиваше към висок склон с бели брези, които незнайно как се задържаха по почти отвесните скали. Листата им бяха пожълтели. „Есен — помисли си Гералт. — Отново е есен.“ Някъде долу проблясваше реката, белееше се новата дървена ограда на близката стражева кула. Скърцаше чекрък.

Корабът се приближаваше към брега — гонеше вълната пред себе си и пореше водата с тъпия си нос, разгонвайки застиналите по тинестата повърхност сламки и листа. Скърцаха въжетата, дърпани от превозвачите. Събралата се на брега тълпа шумеше и в този шум имаше всичко: викове на жени, ругатни на мъже, плач на деца, рев на добитък, цвилене на коне, блеене на овце. Еднообразната басова музика на страха.

— Дръпнете се! Дръпнете се назад, кучи синове! — викаше един конник с омотана с окървавен парцал глава. Конят му, потънал до корема, крачеше с усилие през водата, като вдигаше високо предните си крака. На пристана цареше суматоха, чуваха се викове — войници с щитове разбутваха тълпата и удряха, където сварят, с върховете на копията си.

— Махайте се от кораба! — викаше ездачът и размахваше меча си. — Само войската! Отстъпете, че ще хвърчат глави!

Гералт дръпна юздата и спря кобилата си, която затанцува на самия край на клисурата.

По клисурата, дрънчейки с оръжията си и с броните си, вървяха тежковъоръжени воини, които вдигаха облак прах, поглъщащ бягащите в тила щитоносци.

— Герааалт!

Той погледна надолу. В изоставена на пътя пълна с дървени клетки каруца подскачаше и размахваше ръце слаб мъж с вишневочервен кафтан и шапка с перо от чапла. В клетките крякаха и пърхаха с криле гъски и кокошки.

— Герааалт! Аз съм!

— Лютиче! Ела тук!

— Дръпнете се! Дръпнете се от кораба! — викаше на пристана конникът с превързаната глава. — Корабът е само за войската! Ако искате на другия бряг, кучи синове, хващайте брадвите и вървете в гората, правете салове! Корабът е само за войската!

— О, богове, Гералт! — задъхваше се поетът, докато се изкачваше по склона на клисурата. Вишневочервеният му кафтан беше обсипан с пера като със сняг. — Виждаш ли какво става? Тези са от Соден, сигурно са загубили битката и са започнали отстъпление. Какви ги говоря, какво ти отстъпление! Бягство, просто паническо бягство! И ние трябва да бягаме, Гералт! На другия бряг на Яруга…

— Какво правиш тук, Лютиче? Откъде се взе?

— Какво правя ли? — промърмори бардът. — И питаш? Бягам, като всички останали, цял ден се друсам на тази каруца! Някакъв кучи син ми открадна коня през нощта. Гералт, умолявам те, измъкни ме от този ад! Казвам ти, нилфгардците могат да се появят всеки момент. Който не прекоси Яруга, ще мине под ножа. Под ножа, разбираш ли?

— Не изпадай в паника, Лютиче.

Долу, на пристана, насила качваните на кораба коне цвилеха и удряха с копита по дъските. Издигаха се вопли. Цареше суматоха. Чу се плясък — някаква каруца потъваше във водата. Теглещите я волове подаваха муцуни над повърхността и ревяха. Гералт гледаше как чувалите и сандъците от каруцата се въртят в потока, удрят се в кораба и се понасят по течението. Викове, проклятия, ругатни. В клисурата се кълбеше прах и се носеше тропот на копита.