Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 191

— Вървя. Но ти никога не поглеждаш назад. Досега. Сега погледна за първи път.

Той мълчеше. Нямаше какво да каже. Беше уморен.

— Как… как ще се случи? — попита той накрая, студено и без емоции.

— Ще те хвана за ръката — каза тя, като го гледаше в очите. — Ще те хвана за ръката и ще те поведа през ливадите. В мъгла, студена и мокра.

— А по-нататък? Какво има там, отвъд мъглата?

— Нищо — усмихна се тя. — По-нататък няма нищо.

— Ти си вървяла подире ми — каза той. — А си догонила останалите, тези, с които се срещах на пътя. Защо? Важно е било да остана сам, нали? За да мога най-накрая да изпитам страх. Признавам си. Винаги ме е било страх от теб, винаги. Не съм поглеждал назад от страх. От страх да не те видя подире си. Винаги съм се страхувал, целият ми живот премина в страх. Страхувах се… до днес.

— До днес?

— Да. До днес. Ето, че стоим лице в лице и не изпитвам страх. Ти ми отне всичко. Дори страха.

— Защо тогава очите ти са пълни с ужас, Гералт от Ривия? Ръцете ти треперят, блед си. Защо? Нима толкова много се страхуваш да видиш последното, четиринайсетото име, изсечено на обелиска? Искаш ли да ти кажа как звучи?

— Не бива. Аз го знам. Кръгът се затваря, змията забива зъби в собствената си опашка. Така и трябва да бъде. Ти и това име. И цветята. За нея и за теб. Четиринайсетото име, изсечено в камъка, името, което съм произнасял посред нощ и при изгрев-слънце, в студ, жега и дъжд. Не, не се страхувам да го кажа и сега.

— Кажи го тогава.

— Йенефер… Йенефер от Венгерберг.

— А цветята са за мен.

— Хайде да свършваме — рече той с усилие. — Хвани ме за ръката.

Тя се изправи, приближи се и той усети прииждащия откъм нея студ — рязък, пронизващ студ.

— Не днес — каза тя. — Някой ден — да. Но не и днес.

— Ти ми взе всичко…

— Не — прекъсна го тя. — Не взимам нищо. Само хващам за ръката. За да не е никой сам в такава минута. Сам в мъглата… Довиждане, Гералт от Ривия. До следващата ни среща. Някой ден.

Той не отговори. Тя бавно се извърна и си тръгна. В мъглата, която изведнъж обгърна върха на Хълма, в мъглата, в която изчезна всичко, в бялата мокра мъгла, в която се разтвори обелискът с лежащите в основата му цветя и четиринайсетте изсечени в него имена. Нямаше нищо — само мъгла и мократа, блестяща от росата трева под краката му, трева, която миришеше омайно, тежко, сладко, до болка в слепоочията, до забрава, до изтощение…

— Господин Гералт! Какво ви е? Заспахте ли? Нали ви казах, още сте слаб. Защо трябваше да се катерите дотук?

— Заспал съм. — Вещерът избърса лицето си с ръка. — Заспал съм, дявол да го вземе… Е, нормално, Юрга, в тази жега…

— Да, дяволски пече… Трябва да тръгваме, господине. Да вървим, ще ви помогна да се спуснете по склона.

— Нищо ми няма…

— Нищо, нищо. А защо ви трябваше да се катерите в тази жега? Искахте да прочетете имената им? И аз мога да ви ги кажа. Как сте?

— Добре, Юрга… Наистина ли помниш всички имена?

— Разбира се.

— Да проверим тогава как си с паметта. Последното, четиринайсетото… Какво е?