Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 192

— Ама че сте недоверчив. На нищо не вярвате. Искате да проверите дали не лъжа? Казах ви, че тук всяко дете знае имената. Последното, казвате? Добре, последното е на Йоел Гретхен от Карерас. Може би сте го познавали?

Гералт потри слепоочия с китките си. И погледна към менхира. Към всички имена.

— Не. Не го познавах.

VIII

— Господин Гералт?

— Да, Юрга?

Търговецът наведе глава, помълча известно време, навивайки на пръста си остатъка от тънкия ремък, с който оправяше седлото на Гералт. После леко побутна с юмрук в гърба стягащия каруцата младеж.

— Седни на резервната, Поквит. Аз ще карам тази. Елате при мен на капрата, господин Гералт. Какво още се въртиш около каруцата, Поквит? Хайде, отивай отпред. Трябва да поговорим насаме.

Плотка, следваща каруцата, изцвили и опъна ремъка, явно завидяла на кобилата на Поквит, която се понесе в галоп по пътя.

Юрга цъкна с език и удари леко конете с поводите.

— Значи — започна той след кратко забавяне, — работата е такава, господине… Обещах ви… Тогава, на моста… Заклех ви се…

— Не трябва — прекъсна го бързо вещерът. — Не трябва, Юрга.

— Трябва — рече рязко търговецът. — Няма да си престъпя думата. Това, което заваря вкъщи, и не съм очаквал, ще бъде ваше.

— Стига. Нищо не искам от теб. Квит сме.

— Не, господине. Ако заваря такова нещо вкъщи, значи това е предопределението. А ако човек се надсмее над предопределението или се опита да го излъже, то ще го накаже жестоко.

„Знам — помисли си вещерът. — Знам.“

— Обаче… господин Гералт…

— Какво, Юрга?

— Няма да заваря вкъщи нищо неочаквано. Или поне не такова, на каквото разчитате. Чуйте, господин вещерю: откакто роди последното ни дете, Златолитка, жена ми, не може вече да ражда, така че няма да има дете вкъщи. Струва ми се, че не сте уцелили.

Гералт не отговори.

Юрга също замълча. Плотка отново изцвили и се дръпна встрани.

— Но аз имам двама сина — припряно добави Юрга, втренчил поглед в пътя. — Здрави, силни и никак не са глупави. Вече наближава времето да им търся занаят. За единия си мислех, че може да ми помага в търговските дела. А другият…

Гералт мълчеше.

— Какво ще кажете? — Юрга се обърна и го погледна. — Поискахте на моста да се закълна. Трябва ви момче за вещерските ви дела, не за нещо друго. А защо това момче непременно трябва да е Дете на изненадата? Не може ли да бъде съвсем очаквано? Имам двама, нека единият да се учи за вещер. Работа като работа. Нито по-лоша, нито по-хубава…

— Сигурен ли си — попита тихо Гералт, — че не е по-лоша?

Юрга присви очи.

— Да се защитават хората, да се спасява животът им — според вас това хубаво ли е, или лошо? Тези четиринайсетте на Хълма? Вие на онзи мост? Какво правехте — добро или зло?

— Не знам — изрече Гералт с усилие. — Не знам, Юрга. Понякога ми се струва, че знам. А друг път се съмнявам. Ти би ли искал сина ти да го измъчват такива съмнения?

— Нека го измъчват — каза търговецът сериозно. — Нека го измъчват. Защото именно в това се състои човешката доброта.

— В кое?

— В съмненията. Само злото, господин Гералт, никога няма съмнения. А от предопределението си никой не може да избяга.