Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 174

— Радвам се, че се срещаме отново — каза той с лекота. И веднага усети как спада появилото се между тях напрежение.

— И аз — усмихна се тя. Стори му се, че в тази усмивка има нещо измъчено, но не беше сигурен. — Много приятна изненада, не отричам. Какво правиш тук, Гералт? Ах… Извинявай за нетактичността. Естествено, същото, което и аз. Та това е Белетейн. Просто ти ме хвана, така да се каже, на местопрестъплението.

— Попречих ти.

— Ще го преживея — засмя се тя. — Нощта не е свършила. Ако поискам, ще привлека друг.

— Жалко, че аз не умея така — каза той, като с усилие се правеше на равнодушен. — Току-що една видя на светлината очите ми и избяга.

— На зазоряване — каза Йенефер и се усмихна още по-изкуствено, — когато съвсем се разлудуват, това ще им стане безразлично. Все ще намериш някоя, ще видиш…

— Йен… — думите заседнаха в гърлото му. Гледаха се дълго, много дълго, а червеният отблясък на огньовете играеше върху лицата им. Йенефер изведнъж въздъхна и прикри очи с ресниците си.

— Не, Гералт. Не бива да започваме…

— Това е Белетейн — прекъсна я той. — Забрави ли?

Тя се приближи бавно, сложи длани на раменете му и докосна с чело гърдите му. Той галеше враните й коси с виещи се като змии къдрици.

— Повярвай ми — прошепна тя и вдигна глава. — Не бих се поколебала дори за миг, ако ставаше въпрос само за… Но няма смисъл. Всичко ще започне отново и ще свърши както преди. Няма смисъл да…

— Нима всичко трябва да има смисъл? Това е Белетейн.

— Белетейн. — Тя се извърна. — И какво? Нали нещо ни е довело при тези весели хора, при огньовете им? Искали сме да потанцуваме, да подивеем, да се понапием и да се възползваме от ежегодно царящата тук свобода, неразривно свързана с празника на повтарящия се цикъл на природата. И моля ти се, срещаме се след… Колко време мина? Година?

— Година, два месеца и осемнайсет дни.

— Колко трогателно. Умишлено ли ги броиш?

— Да. Йен…

— Гералт — прекъсна го тя, отстъпи рязко и вдигна глава. — Ще го кажа ясно. Не искам.

Той кимна, за да й покаже, че се е изразила достатъчно ясно.

Йенефер отметна наметалото и под него се видяха много тънка бяла блуза и черна пола, стегната с колан от сребърни брънки.

— Не искам — повтори тя — да започваме отначало. А да направя с теб това… което смятах да направя с онзи русичкия… По същите правила… Това, Гералт, не ми изглежда красиво. Обидно е и за теб, и за мен. Разбираш ли?

Той отново кимна. Тя го погледна изпод спуснатите си ресници.

— Няма да си тръгнеш, нали?

— Не.

Тя помълча известно време, неспокойно помръдвайки пръсти.

— Сърдиш ли се?

— Не.

— Тогава ела да поседнем някъде по-надалече от глъчката и да си поговорим. Защото, виждаш ли, аз се радвам на срещата ни. Наистина. Да поседим малко заедно. Искаш ли?

— Добре, Йен.

Отдалечиха се в мрака, към пиреновите храсталаци, към черната стена на гората, като заобиколиха прегърнатите двойки. Наложи им се да вървят доста, за да намерят място, което си е само тяхно. Сухо хълмче, обрасло с хвойнови храсти, стройни като кипариси.

Магьосницата свали наметалото си и го разстла на земята. Той седна до нея. Много му се искаше да я прегърне, но от инат не го направи. Йенефер оправи блузата си с дълбоко деколте, погледна го проницателно, въздъхна и го прегърна. Това можеше да се очаква. За да чете мисли, й се налягаше да напряга волята си, но намеренията улавяше неволно.