Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 172

— Какво? Какво казва?

— Ъъъ, нещо неразбираемо… Като че ли някакво име.

— Какво име?

— Йенефер…

III

— Къде… съм?

— Лежете, господине, не мърдайте, защото всичко ще се размести и ще се пръсне. Изгризали са ви бедрото до кост, гадините, колко кръв изтече… Не ме ли познахте? Аз съм Юрга! Мен спасихте на моста, помните ли?

— Аха…

— Жаден ли сте?

— Адски…

— Пийте, господине, пийте. Имате треска.

— Юрга… Къде сме?

— Пътуваме с каруцата. Не говорете, господине, и не мърдайте. Трябва да се измъкнем от горите и да стигнем до човешките селища. Да намерим някой, който разбира от лечителство. Това, че ви превързахме, не е достатъчно. Кръвта продължава да тече…

— Юрга?

— Да, господине?

— В моето сандъче… Шишенце… Със зелен печат. Скъсай печата и ми сипи… В някаква чаша. Измий хубаво чашата и никой да не пипа шишенцето… Ако му е мил животът… По-бързо, Юрга. По дяволите, как друса тази каруца… Шишенцето, Юрга…

— Готово… Пийте…

— Благодаря… Сега слушай. След малко ще заспя. Ще се мятам и ще бълнувам, после ще стана неподвижен като мъртвец. Това не е страшно, не се бой…

— Лежете, господине, защото раната ще се отвори и кръвта ви ще изтече.

Вещерът падна върху кожата и започна да върти глава. Усети как търговецът го покрива с кожух и чул, който силно миришеше на конска пот. Каруцата се друсаше леко и всеки тласък предизвикаше дива болка в бедрото му. Гералт стисна зъби. Над себе си виждаше милиарди звезди. Толкова близко, сякаш бе достатъчно да протегне ръка, за да ги докосне. Точно над главата му, над върховете на дърветата.

Избираше пътя си така, че да се държи встрани от светлината, от лагерните огньове, и през цялото време да е в укритието на танцуващите сенки. Това не беше лесно, защото покрай него постоянно пламтяха огньове от елови клони, червените езици на пламъците се извиваха към небето, клоните пукаха, сипеха се искри, осветяващи насядалите около огньовете хора.

Гералт се забави, за да пропусне препречилия пътя див хоровод. Някой го дръпна за ръкава и се опита да пъхне в ръката му дървено канче, от което излизаше пяна. Той отстрани меко, но решително клатушкащия се мъж, който разливаше наоколо бира от бъчонката, която държеше под мишница. Не му се пиеше.

Не и в такава нощ.

Недалече, на скеле от брезови стебла, издигащо се до огромен огън, светлокосият Майски крал с венец и панталони от груб плат целуваше червенокосата Майска кралица, опипвайки гърдите й, напиращи през тънката, пропита с пот риза. Монархът беше повече от леко пиян, олюляваше се, стараейки се да запази равновесие, прегърнал през рамо Кралицата, и притискаше към нея юмрука си, стиснал халба бира. Кралицата, също не съвсем трезва, с венец, постоянно падащ върху очите й, беше прегърнала Краля през шията и пристъпваше от крак на крак. Тълпата ръкопляскаше под скелето, пееше, крещеше и размахваше пръчки, украсени с гирлянди от зеленина и цветя.

— Белетейн! — извика право в ухото на Гералт млада дребна девойка. Хвана го за ръкава и го придърпа насред обграждащия ги хоровод. Затанцува до него, размахвайки полата си и окичените си с цветя коси. Той й позволи да го увлече в танца и двамата се завъртяха, ловко избягвайки другите двойки.