Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 159

— Помниш ли?

Гласът му казва… Казва…

— Ще се върна след шест години…

Беседка, топлина, аромат на цветя, тежко и монотонно жужене на пчели. Той е сам, на колене, подава роза на жена с пепеляворуси коси, подаващи се на къдрици изпод тънка златиста мрежа. На пръстите на ръцете, които поемат розата от него, има пръстени с изумруди и огромни, зелени кабошони.

— Върни се — казва жената. — Върни се, ако промениш решението си. Твоето предопределение ще те чака.

„Аз така и не се върнах — помисли си той. — Никога не се върнах там. Никога не се върнах в…“

Къде?

Пепеляворуси коси. Зелени очи.

Отново гласът й в тъмнината, в мрака, в който загива всичко. Има само огньове, огньове до самия хоризонт. Искрящ облак прах в пурпурен дим. Белетейн! Майска нощ! От кълбата дим го гледат тъмни виолетови очи, горящи върху бледото триъгълно лице, скрито под черна буря от къдрици.

Йенефер!

— Твърде малко е. — Тесните устни на видението неочаквано се изкривяват, а по бледата буза се спуска сълза, бързо, все по-бързо, като капка восък върху свещ. — Твърде малко. Нужно е нещо по-голямо.

— Йенефер!

— Небитие — говореше видението с гласа на Еитне. — Небитие и пустота има в теб, завоевателя на света, който не е в състояние дори да завоюва жената, която обича. Който бяга, когато предопределението му е на ръка разстояние. Мечът на предопределението има две остриета. Едното си ти. А второто, Бели вълко?

— Няма предопределение. — Собственият му глас. — Няма. То не съществува. Единственото, предопределено за всички, е смъртта.

— Вярно е — казва жената с пепеляворусите коси и загадъчната усмивка. — Вярно е, Гералт.

Жената има сребриста броня, окървавена, смачкана, надупчена от остриетата на пики и алебарди. От загадъчните й, некрасиво усмихващи се устни тече тънка струйка кръв.

— Надсмиваш се над предопределението — казва тя, без да спира да се усмихва. — Надсмиваш му се, играеш си с него. Мечът на предопределението има две остриета. Едното от тях си ти. Другото… смъртта ли е? Но ние сме тези, които умираме, умираме заради теб. До теб смъртта не може да се добере, затова се задоволява с нас. Смъртта те следва по петите, Бели вълко. Но умират други. Заради теб. Помниш ли ме?

— Ка… Каланте!

— Ти, Дете на Старата кръв, можеш да го спасиш. — Гласът на Еитне иззад завеса от дим. — Можеш да го спасиш. Преди да се потопи в толкова любимото му небитие. В черната безкрайна гора.

Очите са зелени като пролетна трева. Докосване. Гласове, крещящи в неразбираем хор. Лица.

Той вече не виждаше нищо, летеше в пропаст, в пустота, в мрак. Последното, което чу, беше гласът на Еитне:

— Така да бъде.

VII

— Гералт! Събуди се! Събуди се, моля те!

Той отвори очи, видя слънцето, златен дукат с ясно очертан ръб над върховете на дърветата, зад мътната завеса на утринната мъгла. Лежеше върху мокър мъх и някакъв твърд корен убиваше гърба му.

Цири, клекнала до него, го дърпаше за кафтана.

— Проклятие… — Той се изкашля и се огледа. — Къде съм? Как попаднах тук?