Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 160

— Не знам — каза момичето. — Току-що се събудих до теб и съм ужасно измръзнала. Не помня как… Знаеш ли какво? Това е магия!

— Сигурно си права. — Той седна и изгреба боровите иглички от яката си. — Сигурно си права, Цири. Водата на Брокилон, по дяволите… Изглежда, дриадите добре са се позабавлявали на наш гръб.

Той стана, вдигна лежащия до него меч и преметна ремъка през рамо.

— Цири?

— Аха?

— И ти ли се позабавлява на мой гръб?

— Аз?

— Ти си дъщерята на Павета, внучката на Каланте от Цинтра. Знаела си от самото начало кой съм, нали?

— Не — изчерви се тя. — Не от началото. Ти си развалил магията на моя татко, нали?

— Не — поклати глава той. — Майка ти я развали. И баба ти. Аз само им помогнах.

— Но бавачката каза… Каза че имам предопределение. Че съм Изненада. Дете на Изненадата. Гералт?

— Цири. — Той я погледна и завъртя глава усмихнат. — Повярвай ми, ти си най-голямата изненада, която би могла да ми се случи.

— Ха! — Лицето на момичето се проясни. — Значи е вярно! Имам предопределение. Дойката ми говореше, че ще дойде вещер с бели коси и ще ме вземе. А баба се развика… Е, кажи? Къде ще ме заведеш? Кажи?

— Вкъщи. В Цинтра.

— А… А аз си мислех, че…

— Ще мислиш по пътя. Да вървим, Цири, трябва да излезем от Брокилон. Тук е опасно.

— Не ме е страх!

— Но мен ме е страх.

— Баба ми е казвала, че вещерите не се боят от нищо.

— Баба ти много преувеличава. Да тръгваме, Цири. Само ако знаех къде сме…

Той погледна към слънцето.

— Е, ще рискуваме… Ще тръгнем нататък.

— Не. — Цири смръщи нос и посочи срещуположната страна. — Нататък.

— А ти откъде знаеш?

— Знам — сви рамене тя и го погледна със своите беззащитни, учудени, смарагдови очи. — Някак… Не знам как.

„Дъщеря на Павета — помисли си той. — Дете… Дете със Старата кръв? Може да е наследила нещо от майка си.“

— Цири. — Той разкопча ризата си и измъкна медальона. — Докосни това.

— Ох! — отвори уста тя. — Какъв страшен вълк! Какви зъби…

— Докосни го.

— Олеле!

Вещерът се усмихна. Той също почувства треперенето на медальона, рязката вълна, пробягала по сребърната верижка.

— Той се помръдна! — ахна Цири. — Помръдна се!

— Знам. Да вървим, Цири. Води ме.

— Това е магия, нали?

— Разбира се.

Всичко беше, както очакваше. Момичето усещаше посоката. Не беше ясно по какъв начин, но го правеше бързо. По-бързо, отколкото той очакваше, излязоха на пътя, на трилъчево разклонение. Тук беше границата на Брокилон — или поне така смятаха хората. Еитне, доколкото Гералт си спомняше, не признаваше тази граница.

Цири прехапа устни, смръщи нос, поколеба се и огледа разклоненията — песъчливи пътища, разровени от копита и колела на каруци. Но Гералт вече знаеше къде се намира, не му трябваше, пък и не искаше да се доверява на съмнителните й способности. И се насочи по пътя, водещ на изток, към Бруге. Все още мръщейки се, Цири погледна към западния път.

— Той води към замъка Настрог — пошегува се вещерът. — Да не ти е станало мъчно за Кистрин?

Момичето промърмори нещо в отговор и тръгна послушно след него. Но се огледа още няколко пъти.

— Какво има, Цири?