Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 116

— Чак дотук?

— Да. Водата тук се издига на цели десет лакти, защото в теснината и устието на реката възниква така нареченото „приливно ехо“, или както там го наричат моряците.

Гералт погледна към кея и към Драконовите зъби, издигащи се в бучащия, разпенен прибой.

— Еси, а кога ще започне отливът?

— Какво?

— Колко далече ще отстъпи морето?

— Какво? А, разбрах. Да, прав си. Ще отстъпи до линията на шелфа.

— Линията на какво?

— Плиткото дъно на морето, след което изведнъж започва пропаст, спускаща се към дълбините.

— А Драконовите зъби?

— Те са точно накрая.

— И до тях ще може да се достигне по сушата? С колко време ще разполагам?

— Не знам — намръщи се Оченцето. — Трябва да разпитаме местните. Но не мисля, че е добра идея, Гералт. Виж, брегът край Зъбите се състои от заливчета и фиорди. Когато започне отливът, там ще се образуват дерета, котли, пълни с вода. Не знам…

Откъм морето, откъм едва видимите скали, се разнесе плясък. И силен напевен вик.

— Белокоско! — викаше русалката, като скачаше грациозно по гребените на вълните и удряше изящно по водата с опашка.

— Шееназ! — отговори той и й помаха.

Русалката доплува до камъните, изправи се в пенещата се вода, отметна с две ръце косата си назад и демонстрира всичките си прелести. Гералт хвърли поглед към Еси. Тя се беше изчервила леко и за миг погледна със съжаление и смущение своите малки гърди, които едва се очертаваха под роклята.

— Къде е онзи моят? — пропя Шееназ, приближавайки се. — Трябваше да ме чака.

— Чака те три часа и си тръгна.

— Тръгнал си е? — учуди се русалката с висока трела. — Не ме е дочакал? Не е издържал някакви си нещастни три часа? Така си и знаех. Никаква саможертва. Нито капка! Противен, противен, противен! А ти какво правиш тук, Белокоско? Разхождаш се с любимата? Прекрасна двойка сте, само краката ви загрозяват.

— Това не е любимата ми. Едва се познаваме.

— Наистина ли? — смая се Шееназ. — Жалко, подхождате си, много добре изглеждате заедно. Коя е тя?

— Аз съм Еси Давен, поетеса — пропя Оченцето с акцент и мелодичност, в сравнение с които гласът на вещера звучеше като грачене на врана. — Приятно ми е да се запознаем, Шееназ.

Русалката плесна с длани по морето и се разсмя звучно.

— Колко хубаво! Ти знаеш нашата реч! Честна дума, вие ме изумявате, хора. Наистина не ни разделя чак толкова много, колкото твърдят някои.

Вещерът беше не по-малко смаян от русалката. Макар и да можеше да се предположи, че образованата и начетена Еси знае по-добре от него Старата реч, езика на елфите, чиято напевна версия използваха русалките, водорасляците и нереидите. Трябваше да му е ясно също, че напевността и сложността на мелодиката на речта на сирените, които затрудняваха общуването му с русалката, само биха улеснили Еси.

— Шееназ! — извика той. — Нещо все пак ни разделя и понякога това е пролята кръв. Кой… кой е убил ловците на бисери там, при двете скали? Кажи!

Русалката се гмурна и разпени водата. След секунда отново изскочи на повърхността, а красивото й лице се изкриви в противна гримаса.