Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 110

Лютичето затвори вратата, окачи на стената лютнята си и шапката с перото, свали кафтана си, изтръска го и го захвърли върху един чувал в ъгъла на стаята. Освен чувалите, ведрото и огромния сламеник, на тавана нямаше никакви мебели — дори свещта беше на пода, във втвърдила се локвичка восък. Дроухард се възхищаваше на Лютичето, но, очевидно, не толкова, че да му предостави стая или поне нормално легло.

— А защо си мислеше — попита Лютичето, докато сваляше ботушите си, — че няма да се върна през нощта?

— Мислех — вещерът се надигна на лакът и сламата изхрущя, — че ще идеш да пееш серенади под прозореца на прекрасната Веверка, която цяла вечер гледаше с изплезен език като куче — самка.

— Ха-ха — засмя се бардът. — Ама че си глупав. Нищо не разбираш. Веверка? Изобщо не ми пука за Веверка. Просто исках да предизвикам ревността на госпожица Акерета, която ще забия утре. Отмести се.

Лютичето се строполи на сламеника и издърпа одеялото на Гералт. Вещерът почувства странно озлобление и се обърна към малкото прозорче, през което, ако не бяха паяжините, щеше да се вижда звездното небе.

— Какво си се начумерил? — попита поетът. — Пречи ли ти, че ухажвам момичетата? Откъде накъде? Да не си станал друид и да си дал обет за въздържание? А може…

— Престани да бърбориш. Уморен съм. Не забеляза ли, че за пръв път от две седмици имаме покрив над главата и сламеник? Не те ли радва мисълта, че на сутринта няма да ни текат носовете?

— За мен — размечта се Лютичето — сламеник без момиче не е сламеник. Той е непълно щастие, а какво е непълното щастие?

Гералт тихо изстена, както винаги, когато Лютичето го обземаше нощна бъбривост.

— Непълното щастие — продължи Лютичето, упойвайки се от собствения си глас — е като… прекъсната целувка. Защо скърцаш със зъби, ако мога да попитам?

— Ужасно си скучен, Лютиче. Само сламеници, девойки, задници, цици, непълно щастие и целувки, прекъснати от кучетата, които родителите на момичетата насъскват срещу теб. Е, явно не можеш иначе. Очевидно само фриволността — за да не кажа безразборните връзки — ти позволява да измисляш балади, да пишеш стихове и да пееш. Очевидно това — запиши си го — е тъмната страна на таланта.

Каза прекалено много и не прозвуча достатъчно студено. Така че Лютичето го разгада с лекота.

— Аха — изрече той спокойно. — Еси Давен, наричана Оченцето. Прелестното оченце на Оченцето погледнало към вещера и предизвикало смут в душата му. Вещерът се почувствал пред нея като просяк пред принцеса. И вместо да обвини себе си за това, вини нея и търси тъмната й страна.

— Глупости, Лютиче.

— Не, драги мой. Еси те е впечатлила, не отричай. Впрочем, не виждам нищо безнравствено в това. Но бъди внимателен, не допускай грешки. Тя не е такава, каквато си мислиш. Ако в нея има талант и тъмна страна, то със сигурност не са такива, каквито си си въобразил.

— Предполагам — каза вещерът, овладявайки гласа си, — че я познаваш доста добре.

— Достатъчно добре. Но не така, както си мислиш. Не така.

— Което е странно за теб, признай си.