Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 108

Еси стоеше самичка до стената под връзка имел и настройваше лютнята си. Вещерът видя, че един юноша с тесен брокатен кафтан отиде при нея и й заговори нещо с усмивка. Еси погледна младежа, изкриви леко красивите си устни и бързо рече нещо. Юношата се сепна и побърза да се отдалечи, а ушите му, червени като рубини, още дълго светиха в полумрака.

— … Низост, позор и срамота — продължаваше старецът. — Голям разврат, господине.

— Вярно е — потвърди Гералт неуверено, докато обираше остатъците в чинията със залък хляб.

— Моля за тишина, благородни дами и господа! — извика Дроухард и излезе насред залата. — Знаменитият маестро Лютичето, макар и малко болен и поуморен, ще ни изпее знаменитата балада за царица Мариен и Черния гарван! Ще направи това в отговор на горещата молба на дъщерята на мелничаря, госпожица Веверка, на която, както се изрази той, не може да се откаже.

Госпожица Веверка, една от най-грозноватите сред седналите на масата девойки, веднага се изчерви. Разнесоха се викове и ръкопляскания, които заглушиха поредната забележка за разврата от страна на вонящия на оцет старец. Лютичето изчака да настъпи пълна тишина, изсвири с лютнята ефектно встъпление и запя, без да откъсва поглед от госпожица Веверка, която от куплет на куплет ставаше все по-красива. „Наистина — помисли си Гералт, — този кучи син действа по-ефективно от магьосническите кремове и мазила, които продава Йенефер на сергията си във Венгерберг“.

Еси се промъкна зад гърбовете на наредилите се в полукръг около Лютичето слушатели и тихомълком се отправи към вратата на терасата. Воден от странно предчувствие, вещерът се измъкна ловко от масата и тръгна подире й.

Тя стоеше, опряла лакти на перилата на терасата и свила глава между малките си повдигнати рамене. Гледаше към смръщеното, блестящо под лунната светлина море и към огньовете на пристанището. Под краката на Гералт изпука някаква съчка и Еси се изправи.

— Извинявай, не исках да ти преча — каза той равнодушно, очаквайки да види на лицето й странната гримаса, с която току-що беше удостоила брокатения юноша.

— Не ми пречиш — отговори тя и се усмихна, отмятайки къдрицата. — Нямах нужда от уединение, а от чист въздух. И на теб ли ти пречат димът и задухът?

— Малко. Но повече ме потиска мисълта, че те обидих. Дойдох да се извиня, Еси, и да опитам да намеря повод за приятен разговор.

— Аз трябва да се извиня — отвърна девойката. — Реагирах прекалено рязко. Винаги реагирам рязко, не умея да се сдържам. Прости ми и ми дай втори шанс. Да поговорим.

Той се приближи, облегна се на перилото и долови топлината на тялото й и дъх на вербена. Харесваше му, макар и да не беше като аромата на люляк и касис.