Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 103

— Постарай се да се държиш така, че да ни изхвърлят след вечерята, а не преди нея.

— Надявам се, че се шегуваш? По-добре гледай себе си. Е, влизаме ли?

— Влизаме. Чуваш ли? Някой пее. Жена.

— Сега ли я чу? Това е Еси Давен, наричана Оченцето. Никога ли не си срещал жени-бардове? А, забравих, че заобикаляш местата, където изкуството разцъфтява. Оченцето е талантлива поетеса и певица, но, за съжаление, не е лишена от недостатъци, като наглостта, както чувам, не е най-малкият сред тях. В момента пее моя балада. За което ще й кажа някои неща, от които оченцето й ще се просълзи.

— Лютиче, смили се! Ще ни изгонят.

— Не се бъркай. Това са професионални въпроси. Да влизаме.

— Лютиче?

— А?

— Защо Оченцето?

— Ще видиш.

Пиршеството протичаше в помещението на просторен склад, от който бяха изнесли бъчонките с херинга и рибено масло. Бяха се опитали — не особено успешно — да убият миризмата с окачени навсякъде връзки имел и пирен, украсени с цветни лентички. На места, както го изискваше обичаят, висяха връзки чесън — за да отблъскват вампирите. Табуретките и пейките, наредени край стената, бяха покрити с бяло платно, а в ъгъла имаше голямо огнище и шиш. Беше тясно, но не много шумно. Бяха се събрали повече от петдесет души с най-различни професии и положение в обществото. Пъпчивият жених и неоткъсващата поглед от него невеста слушаха съсредоточено мелодичната балада. Тя бе изпълнявана от девойка със скромна синя рокля, седнала на висок стол и опряла лютнята на коленете си. Девойката не беше на повече от осемнайсет и бе много слаба. Косите й, дълги и гъсти, имаха цвят на тъмно злато. Когато Гералт и Лютичето влязоха, тя тъкмо свършваше песента и благодари с кимване на аплодисментите.

— Приветствам ви, маестро, приветствам ви. — Дроухард, празнично облечен, скочи към тях и ги поведе към центъра на помещението. — Приветствам и вас, господин Гералт. Каква чест… Да… Позволете… Уважаеми господа, уважаеми господа! Това е нашият почетен гост, който ни удостои с честта… Маестро Лютичето, известен певец и стихопле… поет, ни оказа голяма чест. За нас е чест…

Раздадоха се възклицания и ръкопляскания. Дроухард наистина изглеждаше така, сякаш му оказват голяма чест. Изчервен от гордост, Лютичето направи високомерна физиономия и се поклони небрежно. После помаха на девойките, наредени на дългата маса като кокошки върху ограда и наглеждани строго от по-възрастните си съселянки. Девойките седяха непоклатимо, сякаш бяха залепени за пейките с дърводелско лепило или някое не по-малко ефективно залепващо средство. Всички без изключение бяха положили ръце върху коленете си и бяха отворили широко уста.

— А сега, гости — възкликна Дроухард, — да се заемаме с бирата и ястията! Моля, заповядайте на трапезата.

Девойката в синьо се промъкна през тълпата, която като морска вълна заля отрупаните с храна маси.

— Здравей, Лютиче.