Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 102

— Моите почитания — каза дебелият. — Аз съм Телери Дроухард, търговец на подправки, старейшина на местната гилдия. Моят син, Гаспар, се сгодява за Далия, дъщеря на Мествин, капитан на платноход.

— Ха — каза Лютичето, запазвайки достойна за един трубадур сериозност. — Поздравявам ви и желая щастие на младите. С какво мога да ви помогна? Или става въпрос за правото на първата нощ? От това никога не се отказвам…

— А? Не… това. Значи, работата е такава: празникът и почерпката по случай годежа са тази вечер. Жена ми е узнала, че сте в Бремерворд, и ми извади душата… Жените са си жени. Слушай, казва, Телери, да покажем на всички, че не сме простаци, че даваме мило и драго за изкуството. Щом ще имаме пиршество, трябва и нещо за душата, а не само ядене и пиене. Казвам й аз на глупавата жена: нали вече наехме един бард, малко ли ти е? А тя отговаря: един е малко, маестро Лютичето е съвсем друго нещо — каква слава има само, ще натрием носовете на съседите… Маестро, окажи ни тази чест… Двайсет и пет талера в брой, символично, то се знае… Само и само да се подкрепи изкуството…

— Правилно ли чух? — попита Лютичето напевно. — Аз да съм втори бард? Допълнение към друг музикант? Аз? Още не съм паднал толкова ниско, че да пригласям на някого, уважаеми господине!

Дроухард почервеня.

— Моля за извинение, маестро — измънка той. — Не го измислих аз… Жена ми… Простете. Окажете ни честта…

— Лютиче — прошепна тихо Гералт. — Не вири нос. Тези няколко монети ни трябват.

— Не ме поучавай! — развика се поетът. — Аз ли виря нос? Аз? Вижте го него! А какво да кажем за теб, дето постоянно отказваш изгодни предложения? Не убиваш хирики, защото са застрашени от изчезване, войсилки — защото са безвредни, нощаци — защото са сладки, дракони — защото кодексът забранява. Аз също уважавам себе си, представи си! Аз също имам свой кодекс!

— Лютиче, моля те, направи го заради мен. Малка саможертва, момче, нищо повече. Обещавам ти, че няма да капризнича при следващата задача, която ми възложат. Е?

Трубадурът заби поглед в земята, почеса се по брадичката, покрита със светъл пухкав мъх. Дроухард, отворил уста, се приближи още повече.

— Маестро… Окажете ни честта. Жена ми няма да ми прости, ако не ви уговоря. Нека да бъдат трийсет.

— Трийсет и пет — каза твърдо Лютичето. Гералт се усмихна, наслаждавайки се обнадеждено на аромата, прииждащ от кръчмата.

— Договорихме се, маестро, договорихме се — побърза да каже Телери Дроухард и стана ясно, че би дал и четирийсет, ако се наложи. — А сега… Ако искате да отдъхнете и да се приготвите, моят дом е и ваш. И вие, господине… Как се казвате?

— Гералт от Ривия.

— Разбира се, каня и вас. Да похапнете, да пийнете…

— С удоволствие — каза Лютичето. — Покажете ни пътя, уважаеми господин Дроухард. А между другото, кой е другият бард?

— Благородната госпожа Еси Давен.

III

Гералт още веднъж потърка с ръкав сребърните копчета на кафтана и катарамата на колана си, вчеса с пръсти завързаната с чиста лента коса и изчисти ботушите си, като ги потърка един в друг.

— Лютиче?

— А? — Бардът поглади забоденото в шапката му перо и изпъна кафтана си. И двамата отделиха половин ден на почистване на дрехите си и привеждането им в относителен ред. — Какво, Гералт?