Читать «Императорската перла» онлайн - страница 71

Съдията разкъса плика и извади сгънат лист. Писмото беше дълго, изписано със ситен нервен почерк. Съдията задържа поглед на началото и промърмори:

— Човекът съобщава, че племенницата му, която била слугиня някъде си, била отвлечена и се върнала с рани от побой. Да, явно клетото момиче е попаднало на маниак.

Продължи да чете.

— Пише още — продължи след известно време съдията, — че успяла да зърне мъчителя си. Намеква се, че е доста известна личност в града. Затова, споделя човекът, дълго се колебал и на няколко пъти отлагал да ми докладва за случилото се. Но понеже според него е недопустимо подобни деяния да остават ненаказани в град, чиято администрация тежи на мястото си, моли за незабавно разследване и строги мерки, за да се предотврати… тъй, тъй, тъй, това вече ни е известно. Разбира се, че е трябвало да докладва незабавно. Я, къде се споменаваше името на злосторника? — съдията приближи писмото до очите си, после поклати глава:

— Не мога да го намеря, наистина ужасен почерк — после вдигна глава и го подаде:

— Моля ви, господин Ку, дочетете го вие на глас.

И подаде писмото на Ку, но в следващия миг го дръпна.

— Не — усмихна се извинително съдията, — като че ли не е редно да показвам служебна кореспонденция на външни хора. После ще го разчета.

Съдията сгъна писмото и го пъхна обратно в ръкава си.

— Би трябвало човек добре да помисли, преди да отправя подобно нелепо обвинение — с раздразнение отбеляза господин Куан.

— Не бих го нарекъл с лека ръка нелепо — възрази съдията, станал изведнъж съвсем сериозен. — Всъщност имам основания да подозирам, че престъпникът, когото издирваме, е от същия тип маниак като този, за когото става дума в това писмо.

Съдията Ди се облегна в креслото и изгледа тримата мъже срещу себе си. Лицата им се бяха изопнали напрегнато в конусообразния осветен отрязък. Вече нямаше и помен от спокойната им приветливост.

Съдията огледа безмълвно стаята. Сержант Хун се бе оттеглил при масичката в ъгъла и седеше, вторачил очи в малката свещица на подноса за чай. Всичко останало тънеше в черни сенки. Задушният въздух бе пропит от миризмата на загасените свещи по стените.

Съдията Ди умишлено не бързаше да продължи и неловкото мълчание се проточи. Обърна уж нехайно глава и хвърли поглед към вратата. Тя изобщо не се виждаше, той успя да различи само тънката ивица светлина от лампата в коридора над прага. Ако някой подслушваше, би открехнал вратата. Съдията му бе оставил предостатъчно време, за да го стори. Реши, че може би в края на краищата интуицията му го е подвела. А това означаваше, че може да се съсредоточи изцяло върху тримата мъже пред себе си.

— Както току-що ви казах — заговори най-сетне съдията, — подозирам, че престъпникът е маниак. При това опасен. Стигнах до това заключение, тъй като…