Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 90

На входната врата се почука. Тя отпусна ръка и се изправи рязко. Дотук устоя на решението си да не мисли за последната нощ. Ако не си затвореше устата насила, щеше да разисква тази целувка с всеки, който влезеше в стаята. Пое дълбоко дъх, като че ли допълнителният въздух щеше да укрепи духа й, и изтича да отвори.

На прага стоеше офицер от армията на Съединените щати, в синя униформа и красив като картинка. Висок, с широки рамене и цъфтящ от добро здраве, можеше да мине за ултрамодерен фотомодел, който би могъл да се покаже по телевизията в предаването „Идеалният мъж“. Лицето му беше красиво, загоряло и гладко обръснато, кестенявата му коса бе прибрано до ушите, но най-привлекателни бяха блестящите му сини очи и закачливата му усмивка. Моника го хареса на часа.

— Простете ми, че ви обезпокоих, мадам, но аз съм Дарси О’Брайън от Ню Йорк. — На лицето й се изписаха смесени чувства и объркване, затова бързо добави: — С Дру сме добри приятели.

— Влезте, господин… Извинете, предполагам, че имате някакъв чин?

— Полковник — но моля ви, ще ми бъде по-приятно, ако ме наричате просто Дарси.

Моника го покани с жест вътре и протегна ръка, за да се здрависа, преди да се сети, че беше изцапана с паркетин.

— Казвам се Моника Райън. — Издърпа ръката си и я избърса в престилката си. — Тоест — Самнър. По една случайност и аз съм от Ню Йорк.

— Чух, че Дру се бил оженил, но не е идвал на север от доста време. Къде ли е намерил такава прелестна красавица като теб?

— Вятърът ме довя — отвърна му капризно тя, отговаряйки на блясъка в очите му. — Дру се огледа и ме видя.

Той погледна към ведрото и четката, а след това — към престилката й. Усмивката му скри учудването от факта, че господарката на дома стърже пода.

— Обзалагам се, че работата ти в момента не е първата изненада, която си му поднесла.

— Не, не съвсем. — Може би трябваше да му обясни, че Дру я мисли за Моник, но историята беше прекалено оплетена, за да я разбере. От друга страна, дали щеше да й повярва, щом досега никой не й бе хванал вяра?

— Ники, на вратата ли се чука? — Мъничето се втурна, подскачайки надолу по стълбите, сякаш за да й напомни, че поне тя й имаше доверие, и се спусна към тях. — Посетител ли имаме?

Изглеждаше възбудена, преливаща от здраве, и Моника импулсивно се протегна и я притисна до себе си.

— Здравей, Мъниче. Радвам се, че се вдигна от леглото и дойде. Запознай се с полковник Дарси О’Брайън — приятел на чичо ти Дру. — Моника придърпа Елизабет към полата си и обхвана раменете на момичето с ръце.

— Дарси? — попита Мъничето и извърна нагоре глава към нея. — Много смешно име.

— Не и ако си ирландец. — Той приклекна, за да не я гледа отвисоко. — А ти как се казваш?

— Елизабет.

— Най-малкото дете на Робърт. Той беше — обясни Моника — по-големият брат на Дру.

— Така се случи, Елизабет, че познавах добре татко ти, преди да е срещнал още твоята майка. Веднъж летувах тук с чичо ти Дру по време на една студентска ваканция. — Погледна към Моника, веселият пламък в очите му бе помръкнал. — Но това беше, преди войната да ни изправи един срещу друг.