Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 87

Наблюдаваше я как се спуска по стълбата и прокара ръка през косата си. Усети безумното желание да извика да се върне и да й се извини, но, в интерес на истината, какво можеше да й каже? „Съжалявам, за момент ми се стори, че си някоя друга — която мога да обичам и да й вярвам.“

Ядосан на себе си, тръгна към Андрю. Беше по-тъмно от преди и в главата му се завъртя натрапчивата мисъл, че причината не е само в липсващата светлина на свещта. Представи си картината — Моник седнала на леглото на Андрю. Седна на мястото й и почувства топлината й мириса й, закопня да я докосне отново.

Не, трябваше да сложи край на това. Пресегна се и погали Андрю по косата, опита се да си спомни как жената го бе успокоила. Вместо това си зададе въпросите: „Защо щом тя е толкова страшна, Андрю извика нея? И защо Стивън, винаги извънредно предпазлив, я помоли да му обещае, че няма никога да си отиде?“

Стивън й вярваше, а също така и Андрю, и Елизабет, и дори прагматичната Аби. Сестра му го обвини, че не можеше да се раздели с омразата само заради ината си, но дали беше само това?

Можеше ли човек да се измени толкова много? Мислите му се върнаха към Тимоти Сандърс, с когото бяха заедно в проклетия от Бога затвор. Бедният Тим го затвориха млад, безхитростен и добър, но веднъж пазачите му се изгавриха с него и той стана извратен като тях.

Дру не разбираше от медицина, но един удар по главата може би също променяше човека до голяма степен. Вероятно дълбоко в себе си Моник беше много болна от нейния егоизъм, също като него, и по някакъв незнаен начин бе потърсила отдушник като компенсация.

Да, и налъмите му можеха да цъфнат.

Странно, но горчивината му загуби остротата си. Дали причината се криеше в това, че също искаше да повярва на новата Моник.

Оправи одеялото около Андрю, въпросите му нямаше да получат отговор веднага. Трябваше да запази спокойствие, да следи всяка нейна дума или действие. Беше сигурен в едно — нямаше да има повече целувки в хола.

Отпъди спомена си и излезе от стаята на момчетата само за да види, че в дъното на хола проблясва светлинка. Добрите му намерения се изпариха и се запъти натам ядосано. Какво, по дяволите, търсеше Моник в стаята на Елизабет?

Моник легна върху одеялата си върху пода, но трябваше да се вдигне и да духне свещта, преди Дру да й се скара, че хаби свещите. Употреби цялата си енергия, за да успокои разтуптяното си сърце. Какво ли щеше да си помисли той, ако тя му се отдаваше така лесно.

Най-лошото бе, че ако всичко можеше да се повтори отново, тя щеше да постъпи по същия начин.

Чу ядосани стъпки и опасявайки се, че е Дру, се престори на заспала. Целувката бе последното нещо, което искаше да коментират. Сигурно щеше да й каже, че е било грешка, която никога нямаше да се повтори.

Но любопитството й надделя. Трябваше да зърне лицето му, да отгадае какво мисли.

По-добре да бе държала очите си затворени. Не спечели нищо, видя само, че действително е много ядосан.