Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 77
Барбара Бенедикт
Той моментално се наежи и зае отбранителна позиция.
— Хората трябва да се хранят. Нека някой друг да даде по-добро предложение. Ще отглеждам всичко, което ми носи неизменна твърда печалба.
— Но това е захарна плантация. Не е ли опасно да сменяш вида на културите?
— Говориш ми като Бен Хокинз. Още малко и ще ми кажеш, че земеделието не е работа за джентълмен.
— Не ме разбра…
— А по-добре ли е да оставя земята незасята? Никой повече от мен не желае да се върне старият начин на живот, но нямам никакво намерение да седя на верандата, да лоча бърбън и безсмислено да отричам, че времената са се променили. Ако искаме да оцелеем, трябва да се изменяме заедно с тях. Защо никой не ме разбира?
— Аз те разбирам. Повече, отколкото можеш да си представиш.
Той я погледна с други очи и Моника почувства отново инстинктивната връзка между тях. Защо се противопоставяха един на друг? Дълбоко в себе си желаеха едно и също.
— Мога да отглеждам захарна тръстика — каза той и стовари юмрук върху счетоводната книга, — но не в големи количества. Ако можеш да прочетеш, ще се убедиш, че нямам пари да наема работници или дори да купя повече посадъчен материал. Поради тази причина засаждам зеленчуци. Може и да е под достойнството на един Самнър да продава реколтата си на пазара, но предпочитам прадедите си — аристократи да се обърнат в гробовете си, отколкото да гледам как гладува семейството ми.
Моника поклати отрицателно глава.
— Не те обвинявам за нищо. Само исках да ти помогна.
— Да ми помогнеш? — излая още веднъж с насмешка. — Както помогна на Робърт? Спести ми го, моля те.
„Решил е да бъде злостен — стана ясно за нея, — но няма да му позволя да ме предизвика.“
— Нека задържа книгите, мога да ги направя по-прегледни.
— Не искам никой да ги изфалшифицира набързо — отряза я той. — Нуждая се от пари. Така че ако имаш желанието да се разделиш със скъпоценните си бижута, няма да имам нужда от помощта ти. В противен случай мога и сам да разоря Ривърз Едж.
Излезе с твърди стъпки от стаята, а Моника зяпна след него, думите му отекваха в паметта й: „Скъпоценности! Но какви?“
Дру се спря чак след като излезе навън и се упрекна защо й беше позволил да го ядоса. Знаеше добре, че така не можеше да се справи с Моник. Ако не можеше да обмисля трезво, тя скоро щеше да му даде да се разбере.
Трепна при мисълта, че тя му предложи помощта си. За момент почувства…
Спомни си думите на Аби и измърмори някаква клетва под носа си. По дяволите, не му се вярваше.
Но вече знаеше от опит, че ако се поддадеше на домогванията на Моник, щеше да последва сигурна гибел.
Успях.
Вече от една година съм госпожа Самнър, господарка на Ривърз Едж, точно както бях планирала. Въпреки това ми се струва странно, че не всички мои мечти се сбъдват. Повече не съм сигурна, че желая да бъда в тази позлатена клетка, която ми предложи Робърт, но тогава нямах никакъв избор — Дру ме беше напуснал.
Рейчъл ми обясни това навремето. Тя избърса сълзите ми същата сутрин, когато той ме бе напуснал, и съвсем правилно отбеляза, че нито един мъж не заслужава да страдам така по него. Ако Робърт узнаеше, че съм бременна, а скоро това щеше да се забележи, щях да остана с празни ръце.
