Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 57

— Знаеш ли — промълви Елизабет, след като Моника я целуна по челото, — мислех си за това, което бяхме приказвали.

— Така ли? За какво по-точно?

— За прякорите. Ти също трябва да си имаш, но Моника е много дълго за изговаряне.

— Някои ме наричаха Мона — предложи напосоки.

— Не. Искам да е нещо хубаво и приятно като теб. Ще те наричам Ники.

Моника не беше имала никога прякор, никой не си бе дал труда да й измисли. Премина живота си като солидната, отегчителна Моника, а сега с един мах на Елизабет като с вълшебната пръчица се бе превърнала в капризната Ники. Моника й отвърна с усмивка.

— Нека да бъда Ники. Но трябва да измислим ново име и за теб, за да спестим „Елизабет“ за когато пораснеш. Ще ти викам… е, какво ще кажеш за Мъниче?

— Мъниче ли?

— Да, но нямам предвид „дребничка“, а в смисъл на „толкова хубавичка, че искам винаги да те нося с мен в джобчето си“. — Моника я загъделичка през одеялото и Елизабет се разкикоти. Смееше се толкова естествено и щастливо, че и се прииска детето да не престава.

— Радвам се, че вече се наричаме по специален начин — каза изведнъж съвсем сериозна Елизабет. — Ако някога мама се върне отново, по този начин веднага ще позная, че не си ти.

— Ах, мила моя, нямам намерение да си отивам.

— Но ти ми каза, че не би могла да попречиш на това. Стивън казва, че някой ден ще се събудя и ще открия, че си същата посредствена предишна мама, каквато винаги си била.

Моника понечи да я опровергае, но схвана, че Стивън можеше да се окаже прав. Ако Моник искаше да се върне отново в тялото си и знаеше способа за това, то какво можеше да я спре?

— Знаеш ли какво мисля? — попита я с привидно приповдигнат тон, опитвайки се да не предаде опасенията си на детето. — Че Стивън е бил много ядосан, когато е споделил това с теб. Нужно е да проявим търпеливост.

Елизабет кимна в знак на съгласие, мъдра не за годините си. Моника се наведе и я целуна по бузата и се опита да я успокои:

— Само почакай, и той ще ни повярва.

— Обичам те, Ники — прошепна й тихо, когато Моника се накани да си върви. — Иска ми се да вярвам, че никога няма да ти се наложи да си отидеш.

А ако това стане, Мъниче, ще се боря със зъби и нокти да остана.

— Ако се случи, не се безпокой — аз ще пожелая да се върнеш обратно.

Стивън може би е прав, че желанията не се сбъдват, но на света може да се вземе пример и от много оптимисти, като Елизабет.

След това Моника отскочи и до стаята на момчетата. Не очакваше, че ще се зарадват на посещението й, но поне смяташе да ги ободри след отсъствието на чичо им.

Изненада се от смеха, който чу, и се забави пред вратата им. Не беше хулиганско хилене, което можеше да се очаква, а тихо и тайно хихикане. Притихнаха, когато почука на вратата.

Отвори вратата и се озова в съвсем обикновена стая, при това прекалено подредена, като се имаше предвид възрастта на момчетата. Стивън седеше на едно писалище, разположено в ъгъла, и бързината, с която затвори тетрадката си, я накара да помисли, че вероятно това беше дневник с най-личните му мисли и той по-скоро щеше да умре, отколкото да й позволи да надзърне. Като че всеки в тази къща изпитваше нуждата да скрие по нещо от нея!