Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 56

Децата останаха не по-малко разочаровани. Тръгнаха да си лягат съвсем унили, сякаш някой беше отменил веселите коледни празници.

„Ами ти? — присмя й се тънко гласче, докато се изкачваше по стъпалата. — Дали справедливото ти негодувание е предизвикано от разбитите ти очаквания?“

Отърси се от тези мисли. Щеше да бъде забележително, ако участваше в някое семейно празненство, но в случая беше по-добре да не се натрапва, щом Дру беше останал на полето. Беше й много трудно да сдържа емоциите си при техните редки, кратки срещи — как можеше да погребе странните си въжделения, щом той седнеше на масата съвсем близко до нея?

„Какво чувствам е без всякакво значение. Важното е някой да поправи незачитането от страна на Дру — мислеше си тя, докато се изкачваше по стълбите. — Поне децата трябва да знаят, че ще бъда винаги до тях.“

Най-напред мина при Елизабет, надяваше се на най-радушен прием при нея. Но щом стъпи в стаята, Елизабет напъха под възглавницата си това, което бе държала в ръцете си. Движението й беше бързо, преднамерено, сякаш детето се опита да скрие нещо от погледа й.

„От мен!“ — поправи се Моника и опита да сподави обидата си.

— Добре ли си, любима?

Елизабет кимна, беше легнала върху възглавницата така, сякаш вече заспиваше, въпреки че Моника заподозря, че е по-вероятно да пазеше скритото.

— Надявам се, че не си много разочарована, задето чичо Дру не дойде днес на вечеря.

— Не — поклати глава момичето. — Сигурна съм, че щеше да дойде, ако беше успял. Освен това пазя нещо за него.

— Какво?

— Любимата му носна кърпичка. Винаги я нося, щом го няма в къщи. Щом имам помен за него, следователно нося частица от него.

Помен. На нейната възраст, когато оставаше сама по време на честите пътувания на баща й и майка й по работа, Моника се вмъкваше в спалнята им. Разхождаше се с техните обувки, перчеше се пред огледалото с техните шапки и ръкавици и намираше утешение, ако беше сред предметите, които ползваше майка й.

Веднъж отмъкна забрадка, пропита с мирис на люляк, и я скри под възглавницата си. Когато биваше уплашена или се почувстваше толкова самотна, че чак й се доплакваше, изваждаше забрадката и вдъхваше от майчиния аромат. Дълги години след като родителите й бяха починали имаше навика да се докосва до квадратната коприна, за да добие повече сигурност в себе си.

Може би детето беше скрило носната кърпичка на Дру под възглавницата си. Спомни си как бе намерила разхвърляна стаята си — може би Елизабет пазеше помен от своята майка?

Издърпа одеялото до брадичката й и тогава момичето й се усмихна така, че стопли сърцето й. Друга на нейно място вероятно би се скарала на детето за кражбата, но тя щеше да се задоволи само да изчака. Може би Елизабет щеше да си признае доброволно? А дори и да не го направеше, какво значение имаха няколкото липсващи дреболии? Моника беше готова да жертва хиляди забрадки и дори себе си, само и само детето й да се почувства в сигурен и безопасен дом.