Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 54

Моника си я спомни, беше несъразмерна и цялата в кръпки.

— Сигурна съм, че искаш да облечеш някоя друга. След като свършим тук, хайде да се качим и да претършуваме гардероба ти.

Аби се промъкна през вратата с едно „хм“.

— Като че ли имам гардероб. Начинът, по който правителството облага с данък всяка стая, не позволява да имаме мебели повече от необходимото, а имаме достатъчно.

— Но аз имам гардероб.

Аби само се усмихна, сякаш имаше предвид точно това. Моника си представи роклите, които висяха горе — цели редове, — и предположи, че и с другите е така. Сара Джейн беше права, всичко най-добро беше обсебено от Моник.

— Тогава ще се разтършуваме в моите дрехи — каза на момичето и си спомни за една красива рокля от синя коприна, която хармонираше с очите на Аби. — Има чудесна рокля за теб.

— Предлагаш ми от твоите рокли? — Аби спря до кухненската врата и се обърна към нея с учуден поглед.

— Струва ми се, че ще ти стане, носим почти един и същи размер. Освен това синята копринена рокля ще приляга повече на теб, отколкото на мен.

— Ударът по главата ти явно те е променил. — Аби поклати глава и изведнъж се усмихна. — Откровено казано, бях готова да си продам душата на дявола за тази твоя премяна.

— Към нея има и подходящи обувки — отвърна й Моника с усмивка. — А сега, с какво мога да ти помогна?

Прекараха следващите два часа в трескава активност и почти не размениха и дума. Аби й хвърляше тайно погледи, сякаш очакваше снаха й да възвърне предишния си облик.

Наредиха масата и оставиха яденето да къкри на огъня. Моника се втурна да донесе обещаната рокля, твърдо решена да докаже, че познатата Моник се е изменила в положителна посока.

Както търсеше в гардероба си, откри, че сините чехли не бяха на мястото им. Заедно със сламената шапчица и чантичката с мъниста те бяха захвърлени на пода.

Огледа внимателно стаята си и видя, че легенът е от другата страна на бюфета. Няколко други предмета бяха преместени, но с толкова малко, че не би забелязала, ако не се бе вгледала.

Спря и се вслуша в учестеното си дишане, мислите й се спъваха със същия задъхан ритъм. Драпираните завеси се вееха от течението между балкона и отключената врата, водеща към хола; всеки би могъл да влезе, докато я нямаше.

„Не ставай смешна — каза си тя. — Сигурно Аби е почиствала. Или някое от хлапетата си е поиграло. Глупаво е да се безпокоя.“

Така й нашепваше разумът, но вътрешно трепереше цялата. Грабна синята рокля и изхвърча от стаята.

Дру хвърли поглед към ръждясалата машинария, след това се обърна с лице към отворената врата, откъдето проникваха последните слънчеви лъчи на залязващото зад дърветата слънце.

— Донеси свещ — викна на Джаспър, двуметровия бивш роб, който и сега вършеше най-тежката част от работата. — Няма да можем да поправим газгенератора, ако нямаме добро осветление.

Джаспър смръщи чело, знаеше за обещанието на господаря да се върне у дома за официална вечеря и разбра, че няма да бъде спазено.

„По дяволите, Робърт е оставил всичко на самотек“ — помисли си Дру.