Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 2

Единствената ми надежда остава Рейчъл.

Усмихвам се при тази мисъл, тъй като чувам как моята робиня си напява тихо в съседната стая, докато запалва свещите и приготвя настойка от любовно биле. С радост ще й преотстъпя леглото си, ако това може да освободи и развихри скрития й чар.

А утре, когато Сара Джейн украси със своята личност масата за чай, ще сервирам на Робърт Самнър чаша алкохол, смесен с настойката, което ще промени живота му.

Запомнете думите ми, и ги помнете добре — още преди края на тази година Моник Антоанет ди Веро ще бъде най-голямата красавица на Ню Орлийнз.

— Пристигнахме, мадам. Това е Ривърз Едж. Желаете ли да вкарам колата в двора?

Моника Райън тръсна глава. Най-после бе тук, макар и да не бързаше да откликне на поканата на леля си.

Хвърли поглед към шофьора и я прониза острият и ярък спомен за такситата, обслужващи многолюдния център на Ню Йорк. Колко лесно провлаченият провинциален говор прогонваше мисълта за небостъргачите и суетливата блъсканица и ненатрапчиво напомняше, че тук е Луизиана, където животът е по-ленив, по-бавен и ти се струва, че самият въздух те успокоява. Бризът съживяваше леко природата — от испанския мъх, покриващ дъбовете покрай алеята, до летаргичното квакане, долитащо от близкото блато. Връхлетя я топла струя от спомени за всичките горещи, безгрижни лета, които бяха стопили и погребали младостта й.

Чудеше се дали Дерек Самнър ще бъде тук, от което сърцето й лудо заби.

Представяше си как завареният син на леля й Джудит я увещава да продаде бащиното му имение. Би й се усмихвал, тази усмивка караше момичетата да вярват на всяка негова дума.

Моника твърдо реши да не мисли повече по този начин и потърси в портмонето си по-едри банкноти. Това бяха тайни мечти, съкровени терзания, а и коя ли жена бе склонна да си признае, че е толкова наивна, за да се подведе от една усмивка?

Напъха парите в шепата на шофьора, но избягна погледа му от огледалото за обратно виждане.

— Благодаря — промърмори тя. — Мога да продължа пеша.

— Алеята е дълга, мадам. Като виждам колко много ми платихте, преценявам, че ви дължа допълнително возене.

— Няма значение — настоя тя, като хвана непохватно дръжката на вратата. Винаги беше считала даването на бакшиш е мъчителен процес, както за даващия, така и за получаващия. — Така или иначе, нуждая се от малко разходка.

Сепна се, тъй като не желаеше да каже това. „Изтъквай килограмите, с които си отслабнала — съветваше я личният й диетолог, — и не обръщай внимание на това с колко трябва да отслабнеш.“

Особено ако се вземеше предвид как бе облечена. „Старомодни преоценени парцали“ — би нарекла Джудит плисираната й пола и обикновената й памучна блуза, но можеше да си позволи само тях с учителската си заплата. Поне дрехите й бяха нейни собствени, купени с лично припечелени пари.

„Върни се у дома — би прибавила леля й с покровителствена усмивка. — Трябва да се грижа за теб.“

Можеше ли някога да разбере, че независимо колко трябва да се скъпи и да спестява, Моника бе твърдо решила да се издържа сама?