Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 184

Не можеше да повярва — вторият пръстен вече не беше там! Дявол да я вземеше тази Моник, и в това ли се бе намесила в миналото?

Моник отпусна китката на Еми и тя скочи на крака като пружина, но закъсня със секунди. Влезлият полицай я видя над тялото на жертвата, картината на престъплението не оставяше съмнения.

— Не бях аз — протестира тя, — а Дерек!

„Много добре — помисли си Моник, — двамата ще си отправят обвинения един към друг.“

Крайно време беше да напусне ненужното тяло на Моника. Тя се понесе извън и над него и потърси ново място, където да се установи. Обзе я паника, нямаше я нито Рейчъл да й помогне, нито змията да я придружи — отсега нататък оставаше съвсем сама. Около нея се заиздига тъмна пустота, която заплашваше всеки момент да я погълне цялата.

С жалък страх си спомни предупреждението на Рейчъл. Дали това бе началото на ужасната й смърт?

Изпищя. Усети, че страната на мъртвите я засмукваше. Знаеше, че този път щеше да умре завинаги.

— Това е Ники — изплака Мъничето. — Виж, усмихва се с очите си.

Моника се огледа, всички членове на семейството й я гледаха измъчени. Връхлетя я чувство на възстановена справедливост.

— Добре дошла вкъщи, мисис Самнър! — каза й прегракнало Дру и изниза пръстена от пръста й. — Този път остани завинаги тук!

Моника стоеше на верандата и наблюдаваше как Аби и Дарси се разхождаха бавно по алеята с клонестите дъбове и се отправиха към реката. Усмихна се. Запита се дали и те бяха открили магията на каменистото заливче. В такъв случай беше по-добре да побързат със сватбата си.

— Хванах те! — извика Мъничето и Моника погледна към перилата, където Елизабет бе хванала крака на брат си. — Ники, успях! Най-после мога да хващам Андрю!

Моника се усмихна и си спомни, че през първия ден, когато дойде, децата играеха на същата игра. Още тогава, като ги зърна, усети, че много скоро животът й можеше да стане райски.

— Браво, сладка моя — поощри тя момичето. — Може би отсега нататък вече няма да те дразни толкова.

— Ах, Ники, ти винаги взимаш нейната страна!

— Не е така. Тогава кой я накара да ти върне прашката вчера сутринта? Елате двамата. И ти, Стивън. Мисля, че настана време и тримата да ме прегърнете.

Момчетата ръмжаха и се оплакваха, но откакто заедно с Дру я изтеглиха на сигурно място, не възразяваха да я обсипват с милувки.

— Размишлявах и реших, че не желая повече да те наричам „Ники“ — възкликна момичето, докато я притискаше в обятията си.

Моника я погледна изненадано и леко обидена.

— Защо?

Мъничето сви рамене.

— Вече не е необходимо. Искам да те наричам „мамо“.

Елизабет погледна очаквателно към братята си. Стивън откликна:

— Ние също. — През това време Андрю кимна разсеяно. — Нека бъде така, ако нямаш нищо против.

Моника се задави от емоции и само поклати глава.

— Съгласна съм!

След като приключиха с най-важното за деня, Андрю посочи с ръка към алеята.

— Последният, който се изкачи на онзи дъб, е глупаво бебе!