Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 159

— Тогава моля, ако смея да предложа, нека ти подаря нещо. Това ще бъде един вид благодарност, че добавяш блясък към моя скромен магазин. И може би, ако не звучи много дръзко, бих искал да изразя моите надежди за бъдещето.

Тя се изчерви, възпротиви се изискано, но Жак видя удовлетворението й.

— С твое позволение ще се обадя на татко ти в края на тази седмица. Но, моля те, избери си междувременно каквото поискаш като знак на признателност. Нещо, което поразява твоето въображение. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да зная, че подаръкът ми е допринесъл за изтънчената ти красота!

— Онзи пръстен! Само него. Откъде го имаш? Жак имаше предвид някоя перла и затова се шокира, когато тя посочи брилянта на Зомби.

— От една жена, твоя съседка в действителност.

Мисис Самнър ме помоли да го задържа до края на месеца.

— Това е подаръкът, който искам.

— Не, моля те! Всичко друго, но не и това! — Жак беше истински потресен.

Пръстенът може би струваше цяло състояние, тъй като беше символ на древна африканска култура, а също и предмет на прелюбопитна легенда.

Тя го изгледа с обида и изненада.

— Но нали каза, че мога да получа каквото си избера. Само това украшение поразява моето въображение!

Той не можа да понесе разочарованието й. „Какво значение има? — опита се да си вдъхне увереност. — Скоро ще се оженим и пръстенът ще се върне обратно при мен.“ Нямаше намерение да го продава все още, а притежателката му носеше белезите на голяма бедност. Никога не би повярвал, че мисис Самнър можеше да се върне.

— Добре — съгласи се неохотно, вдигна го и го наниза на една верижка, — но само ако ми обещаеш, че няма да си го слагаш на пръста.

— А защо?

Почувства, че е глупаво да разправя легендата, можеше да изглежда като суеверие.

— Металът е много стар — излъга я — и може да обезцвети изключителната ти кожа. Обещай ми, скъпа моя, че ще го носиш само на тази верижка.

Тя се засмя с финес и грабна подаръка от ръката му.

— Добре, щом настояваш. Много ти благодаря, господин Рейнард.

— Моля, наричай ме само Жак!

Тя му благодари още веднъж, като го нарече по име, обърна се и с танцова стъпка излезе през вратата. Завеян от картинката, която тя представляваше, той пропусна да я предупреди да не показва пръстена на никого — поне до края на месеца.

„Всичко ще е наред — успокои се той. — Мисис Самнър няма да се върне. Няма смисъл да се тревожа.“

Поне така му се струваше до следващия ден, когато полковник Дарси О’Брайън се изправи пред щанда му и втренчи поглед в него.

— … Какво сте направили? — попита човекът със заповеднически тон, едва сдържайки ръмженето.

— Казах ви вече, подарих го.

— На кого? — Думите бяха изстреляни срещу него, сякаш полковникът беше употребил пистолета си, висящ на кръста му.

— На една моя постоянна клиентка — емна му се, като опитваше да не изглежда, че се защитава. — Мис Хокинз.

— Сара Джейн Хокинз ли?