Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 107

Момичето поклати глава и сведе поглед към земята.

— Може ли сега да вървя?

Моника въздъхна. Ако Мъничето си беше взела помен, то явно нямаше намерение да си признае днес.

— Добре, но повече да не се промъкваш без мое знание тук, о’кей?

Мъничето кимна бързо и изскочи през вратата, преди Моника да успее да я върне обратно.

„Трябваше да й обясня по-добре — помисли си тя и се отдалечи от гардероба. — Трябваше да я накарам да разбере, че всеки човек има нужда от личен живот и че едно малко момиче не бива да си играе с някои вещи.“

„О, господи! — помисли си с внезапен страх. — Дано не е пипала пръстена!“

Молеше се усърдно да не беше така и коленичи пред бюфета. Беше истинска лудост да го захвърли отдолу, откъдето всеки можеше да го извади. Представи си ужасната картина как Мъничето скрива ужасното украшение под възглавницата си, само за да го извади по-късно и да си играе с него… Моника почувства чак физическа болка при мисълта как сребърните змии се обвиват около малките пръстчета.

Когато докосна студения метал, се почувства замаяна от облекчение — слава Богу, пръстенът все още беше на мястото си.

Грабна четката си за коса, мушна я и започна да я движи, докато пръстенът не се показа пред нея. Изведнъж я осени. Веднъж в Ню Йорк в приятелска компания Джудит през смях беше разказала за известни обичаи в Луизиана и спомена за божество, извършващо вуду, една змия-богиня, която местните хора наричали Льо Гран Зомби.

„Правя прибързани заключения“ — каза си тя. Може би Рейчъл се бе интересувала единствено от пръстена, който липсваше на ръката й в деня, когато Мъничето едва не се удави, но на него нямаше брилянт — нито на Зомби, нито какъвто и да било.

А може би имаше, но не го беше видяла? Грабна иглата си за шапка и се увери, че след усърдно почистване не откри скъпоценен камък, разположен под зъбите на влечугите, като че ли последните имаха единственото предназначение да го пазят.

Потръпна. Искаше й се да срита омразното нещо отново под бюфета, но не биваше да подлага на риск Мъничето или когото и да било другиго — можеха да си го сложат на пръста, без да подозират нищо. Вдигна внимателно пръстена с иглата за шапки и го изтърси в джоба си.

Зарече се, че ще го остави там, докато не намери начин да се отърве от него.

Късно през нощта Дарси застана пред стаята си в постройката за ергени и се вслуша в грохота на приближаващата буря, вперил очи в къщата. От стаята на Аби се процеждаше слаба светлина и той се питаше какво ли правеше тя. Може би четеше, клюкарстваше със Сара Джейн или просто си мислеше преди лягане?

Образът й бе влязъл натрапчиво в съзнанието му. Той се усмихна, но после разтърси силно глава. Превъртял ли беше, че се забавляваше с мисли за сестрата на най-добрия си приятел. „Прости ми, Господи, но кой можеше да предположи, че чаровната Аби ще стане такава красавица!“

„Това е без значение“ — продължи мисълта си той. Аби не можеше да покаже по-малка незаинтересованост към него. Едва ли беше погледнала дори един-два пъти в неговата посока, беше си бърборила само със Сара Джейн по време на продължителната официална вечеря. И ако Ники не се беше случила до него, изобщо нямаше да има с кого да обели и дума.