Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 106

— Не принадлежа на света на Дарси така, както и ти не принадлежиш на блатото. Принадлежа на теб.

— Не го ли обичаш?

— Не.

— А обичаш ли чичо Дру?

За малко да повтори „не“, но си спомни как Дру люлееше в ръце малкото бебе на Седи.

— Предполагам, да — отвърна, впечатлена от това колко силно се развълнува. — Обичам го много.

Мъничето въздъхна, тялото й се отпусна и се притисна към Моника.

— И той ще те обикне, аз ще го накарам — щом се науча да чета. — Внезапно телцето й се напрегна отново. — Трябва да вървя вече.

Мъничето сви устни и скочи от скута на Моника. За секунди щеше да се намери зад вратата, ако Моника не я беше задържала за ръката.

— Какво има? Да не би да се чувстваш виновна за нещо?

— Не съм го откраднала — извика тя и погледна към вратата на гардероба. — Кълна ти се, имах намерение да ти го върна.

Значи Мъничето беше тази, която пипаше в нейно отсъствие. Моника й заприказва внимателно, като премерваше всяка дума.

— Зная, че искаш да си вземеш помен, но, скъпа, трябваше да ме попиташ, преди да го вземеш.

— Не можах. Не беше твое, а нямаше как да попитам мама.

Аргументът беше точен, но Моника имаше друго възражение.

— Исках да кажа, че аз съм в тази стая и днес ми стана неприятно да вляза и да забележа, че някой е ровил в личните ми вещи.

— Не съм аз. Поне не днес. — Мъничето я погледна в очите с невинен поглед.

— Не си ли влизала днес да поиграеш с дрехите на мама?

Момичето поклати енергично глава.

— Не. Бях тук само веднъж, но оставих скъпоценните камъни на мястото им.

Моника почувства как кръвта й се качва в главата от вълнение и я хвана за ръцете.

— Знаеш ли къде са?

Мъничето кимна и посочи гардероба.

— В пода. Мама мислеше, че е тайна, но един ден аз се криех от Андрю под леглото й и я видях как скри нещо там.

— Можеш ли да ми покажеш?

Мъничето кимна с глава и я придърпа към гардероба, сърцето на Моника заби силно. Момичето вдигна килима и натисна една дъсчица на пода. Една от летвите отскочи и откри пред погледите им квадратна кутия. Отвориха я, беше препълнена.

— Тук има цяло състояние — зяпна Моника и посегна към огърлицата с едър диамант с продълговата форма. Изглеждаше й много позната, но погледът й беше привлечен от другите искрящи на светлината скъпоценности. — Нямам търпение да покажа всичко това на чичо ти Дру.

— Недей — тръсна глава Мъничето, лицето й изглеждаше сериозно, съвсем като на възрастна. Сложи ръката си върху тази на Моника. — Само ще си помисли, че си мама.

Възторгът на Моника помръкна. Детето имаше право. Ако Моника му покажеше бижутата, той щеше да го счете като доказателство, че е предишната Моник. Дори и да твърдеше, че Мъничето й ги е показала, той щеше да твърди, че детето е излъгало само за да я защити. Винаги извърташе нещата и издигаше стена между себе си и околните, както беше отбелязал Дарси. По-добре беше да продаде скъпоценните камъни и да му връчи парите.

— Добре, няма да му казвам, ако и ти направиш същото — каза тя и я притисна към себе си. — Нека засега това да си остане наша малка тайна. Договорихме ли се? — попита детето, като видя притеснението му. — Имаш ли и други тайни, които да споделиш с мен?