Читать «Вкусът на Рая» онлайн - страница 105

— Знаеш много добре — изръмжа Рейчъл, черните й очи блеснаха. — Какво направи с брилянта на Зомби?

Моника нямаше ни най-малко понятие за какво й говори Рейчъл и затова забави отговора си. Помисли си притеснено дали жената няма да я нарани. Съвсем определено изглеждаше изперкулясала, лицето й беше напрегнато, а погледът й — втренчен.

— Не е у мен, подарих го — излъга Моника, издебна моментното смущение на нападателката си и се отскубна. Искаше й се да избяга, но предпочете риска на фронталната атака пред обръщането си с гръб към опасността.

За най-голяма нейна изненада Рейчъл не се помръдна, а я оглеждаше внимателно, докато с присъщата й непоследователност отхвърли назад глава и се затресе от смях. Нямаше и нотка от веселие, а само тържество, от което настръхваха косите.

От кошницата изпълзя черна змия и започна да се изкачва по роклята на Рейчъл. Моника гледаше със смъртен уплах как се уви около врата на жената.

— Тогава ще ни го донесеш — извика Рейчъл и прекъсна смеха си така рязко, както го бе започнала. Със смразяваща усмивка отви змията, положи я обратно в кошницата и изчезна между дърветата.

Моника остана на място, разтърсена до дъното на душата си от неочакваната среща. Какво всъщност трябваше да донесе на Рейчъл?

Забърза назад към къщата, към относителната сигурност на стаята си и напрегна мисълта си. „Брилянтът на Зомби“ — беше казала съвсем точно Рейчъл. Изведнъж се сети, че може би това бе част от скъпоценностите на Моник.

Огледа стаята, но явно търсенето трябваше да бъде по-ревностно. И не трябваше да отвлича вниманието си с неприятни случки, посетители или неизвестни лица, ровили в личните й вещи.

А може би загадъчният човек беше търсил същото в стаята й? И друг ли искаше да сложи ръка на бижутата й?

— Ники? — На прага застана Мъничето и потърка очите си с ръце. — Къде беше? Търсих те, но те нямаше.

Моника разтвори ръце и детето се спусна в прегръдките й. Спомни си, че първата й мисъл беше, че Мъничето е виновната. Но внезапно й се стори, че неизвестното чуждо присъствие не беше така безобидно, както търсенето на помен от някое дете.

Глупави помисли. След срещата с Рейчъл и змията и най-малката странност й вещаеше зла прокоба.

— Току-що се върнах от Седи — съобщи на детето и го вдигна на ръце. — Роди две хубави бебета, момчета.

Мъничето се наежи.

— Нали няма да бъдеш и тяхна майка?

— Разбира се, че не — успокои я Моника и седна с нея на стола-люлка. — Те си имат своя.

— Ами той?

— Кого имаш предвид? — Моника се озадачи и обърна брадичката й към себе си. — Защо ме разпитваш, Мъниче?

— Не харесвам как ти се усмихва човекът със смешното име, а също и начина, по който и ти му отговаряш с усмивка.

— Дарси ли? — Моника я досмеша, но знаеше от опит, че не трябва да омаловажава страховете на детето. — Полковник О’Брайън е приятел и аз го харесвам много, но това не означава, че ще замина с него. Крал Артур също те разсмива, но ти не възнамеряваш да го последваш в блатото, когато се върне вкъщи, нали?

— Разбира се, че не.

Моника се окуражи и настоя: