Читать «Последната енциклопедия» онлайн - страница 41

Усещането беше страхотно. Почти с облекчение той откри, че в главата му започват да се въртят строфите на някаква поема — странни, архаично звучащи строфи, които се оформяха от мъглите на неговото откритие… Пръстите му автоматично потърсиха клавиатурата, която бе на подлакътника на неговото кресло, но не за да извикат пак Енциклопедията за друг въпрос или команда, а просто за да превърнат в думи поетичните образи, оформящи се в него. Щом той натисна бутоните, тези думи започнаха да придобиват видима форма и заблестяха като златен огън на фона на звездния пейзаж пред него.

„A OUTRANCE2

Сред рухналата катедрала, мечоположеният рицар

се вдигна от ковчега на нощесното легло;

и задрънча с бронирани нозе по счупените плочи…“

Пръстите му застинаха върху бутоните. Сякаш изведнъж през него мина мразовит и влажен вятър. Хал се отърси от моментното вцепенение, отиде до прозореца, взря се навън и продължи.

„Над пустата околност бе метнала мъглата

плащ на несигурност и неяснота —

той скриваше земята; бродеха из таз надиплена мъгла

от сън за смърт нестройни гласове.“

Внезапно му хрумна, че това, което чувстваше, че духа през него, е вятърът на самото Време, вятър, който прониква през плътта и костите. Бе чул гласа на тоя вятър и сега го въплътяваше в стихове. Той отново продължи:

„Хрупащият до стената черковна, боен кон

глава белязана надигна и плочите с бодли поръси;

с копита изтрополи той и цялата му броня зазвънтя.

Спокойно — рече рицарят — Мирувай.

Днес ний ще почиваме.

Мъглата скрила е напълно бойното поле

В морето вятър шиба глутниците вълни.

От нас не по-малко е скован от туй врагът ни.

Почивай — рече рицарят. — Днес няма да се бием.

Отново конят боен крак удари. Изтракаха копита

звънко върху заобления влажен калдъръм.

Изцвили: «Яхни ме ти! Яхни! Яхни!». А рицарят го оседла

полека. И бавно тръгна с него на война.“

Звънът на телефона го изтръгна от мислите му. Хал осъзна, че от доста време седи с написаната поема пред себе си, а мисълта му се носи на огромни разстояния. Автоматично се протегна към апарата.

— Кой е?

— Аджийла — гласът й долетя ясен и топъл нейде иззад пустотата и светещите строфи на неговата поема и донесе със себе си цялата реалност, която бе зарязал при далечните пътувания на мисълта си. — Време е за обяд — ако това те интересува.

— О, разбира се — каза той, като докосна клавиатурата. Стиховете изчезнаха, заменени от изображението на нейното лице, което засенчи въображаемите звезди.

— Е — рече тя, като му се усмихна, — успешна ли беше работата с Енциклопедията?

— Да — отвърна Хал. — Много.

— И къде ще искаш да ядеш?

— Където и да е — каза той и бързо се допълни, — стига да е тихо.

Аджийла се разсмя.

— Вероятно най-тихото място е това, където си сега.

— В такъв случай, нека да е тихо и да не е в моята стая.

— Добре. Ще се върнем в столовата, където те заведох първия път. Но ще уредя маса по-встрани от останалите, където никой няма да седне близо до нас — рече тя. — Ще се видим на входа след пет минути.