Читать «Последната енциклопедия» онлайн - страница 40

— Какъв герб е носил сър Джон Хоукууд?

Последва кратка пауза.

— Гербът на сър Джон Хоукууд е бил сребрист с три раковини върху самурен шеврон.

На екрана се показа сребърен щит, пресечен от дебела V-образна черна лента, наречена „шеврон“, сочеща нагоре в средата на фона, и три сребърни раковини, разположени на черния шеврон.

Защо пък раковини, зачуди се Хал. Единственото нещо, свързано с раковините, за което можеше да се досети, беше Сейнт Джеймс от Компостела, Испания. Възможно ли е Хоукууд по него време да е бил в Компостела? Или в един герб раковините означават нещо друго? Той реши да запита Последната Енциклопедия.

— Раковините са често срещани в много гербове — отвърна Енциклопедията, — и ако искате, аз мога да ви дам подробности. Има ги, например на някои от най-старите съвременни гербове, като този на Грейм и на гербовете, носени от членовете на семейство Грейм, каквито са всеизвестните гербове на Дънди и Дънбър. Искате ли подробности, пълна справка за раковините, като елемент от гербовете през миналите векове?

— Не — каза Хал.

Той се облегна назад и се замисли. Нещо в най-затънтените кътчета на ума му се задейства от откритието, че зад измислените персонажи на Дойловия Найджъл Лоринг и Сабатиниевия Беларион се е криел истинският Хоукууд, нещо, което продължаваше назад в миналото, за да се преплете в тая работа с раковините и Хоукууд. Раковините и Хоукууд някак си си пасваха; те бяха свързани и събуждаха някакви мисли. Хал чувстваше умствената химия на тяхното взаимодействие като раздвижване в неговото подсъзнание. Това бе познато нему усещане, нещо като дълбоко вълнение, което настъпваше непосредствено преди да започне да оформя в ума си някоя поема. Не бе обаче по силите на неговото съзнание да види или проследи логическата верига, която водеше от тези неща до онова, което сега се изграждаше в неговото творчество несъзнавано, но опитът му го бе научил колко безполезни са подобни опити. Хал усещаше как действа то в момента по същия начин, както човек усеща сблъскващите се ветрове, които го връхлитат в абсолютната тъма на нощта. Това бе натиск, треска, заповед! Търсенето и откритието бяха докоснали нещо безкрайно по-завладяващо и много по-голямо от онова, заради което бе седнал тук в очакване да го открие — също както океанът е по-голям от зрънцето сол на някой от неговите брегове. То се пресегна към него като зов, като нота на тромпет, пресегна се чак до сърцето му, за да го призове за нещо далеч по-важно от всичко онова, което бе усетил през всичките си предишни шестнадесет години.