Читать «Последната енциклопедия» онлайн - страница 26

— Седни — каза Там. Гласът му беше дрезгав, старчески и дълбок.

Хал тръгна напред и се настани на една платформа точно пред Там Олин. Аджийла обаче не седна. Тя продължи напред и зави така, че да застане отстрани и малко назад от облегалката на меката платформа, на която седеше Там. Облегна едната си ръка на върха на облегалката, а другата отпусна тъй, че крайчетата на пръстите й полегнаха върху рамото на Там тъй леко, както светлината ляга върху крилото на пеперудата. Тя погледна над главата на Там към Хал, но заговори на стария човек.

— Там — рече, — това е Хал Мейн.

Сега в гласа й прозвуча друга нотка, която за миг изпълни Хал едва ли не с ревност и с някакъв копнеж.

— Да — отвърна Там.

Гласът му наистина беше старчески — дрезгав и сух. В него отекваха всички ония сто двадесет и няколко години. Очите му продължаваха да се взират в очите на Хал.

— Когато за пръв път се срещнах с Марк Торе, след като чух гласовете — бавно започна Там, — той поиска да докосна дланта ми. Нека да докосна твоята длан, Хал Мейн.

Хал стана и протегна ръка над бюрото. Леките сухи пръсти на стареца, подобни на клонки, покрити с тънка кожа, уловиха дланта му, задържаха я за секунда и после я пуснаха.

— Седни — рече Там, потъвайки обратно в креслото.

Хал седна.

— Когато ме докосна, Марк Торе не усети нещо — каза Там като че на себе си — и сега аз също не усетих нищо. Това не се предава… само че сега зная защо Марк се е надявал да почувства нещо, когато ме докосне. На мен също ми се искаше. — Той бавно си пое дъх през носа. — Е — каза, — туй беше. Нищо не можах да усетя. Но ти чу гласове, нали?

— Да — отговори Хал.

Бе изпълнен с чувство на почит, а това, което така силно му въздействаше, не беше просто възрастта на Там Олин. Имаше още нещо. Нещо, което трябва да беше присъствало през целия живот на Там Олин — за добро или за зло някаква първична сила бе насочвала последните му осемдесет и няколко години само към една цел. Цялото това време, изминатият път, тази неотклонност от целта се издигаха над всичко, което Хал някога бе изпитвал, като планина над застаналия в подножието й човек.

— Да. Не съм се съмнявал в теб — рече Там. — Просто исках да изпитам удоволствието да го чуя от теб. Аджийла каза ли ти колко рядък човек си?

— Спомена, че вие и Марк Торе сте били единствените хора, които са чули гласове — отвърна Хал.

— Така е — каза Там Олин. — Ти си един от тримата. Марк, аз самият… и сега ти.

— За мен… — Хал се обърка, както се бе объркал по-рано с Аджийла. — За мен е чест.

— Чест? — В очите, тъй дълбоко разположени под надвисналите от възрастта вежди, мина мрачен, гневен проблясък. — Думата „чест“ не може да послужи дори за начало. Повярвай на един човек, който си е изкарвал хляба с думи.