Читать «Последната енциклопедия» онлайн - страница 177

С промяната на пейзажа Хал забеляза, че се променя и нагласата му. Докато вървеше по пътя, повдигаше баретата си заедно с останалите, когато срещнеха друга семейна група, която вървеше в противоположната посока. Той откри, че с тази промяна е спечелил нещо, но и нещо е загубил. Когато нивите и къщите се озоваха около него, просторното усещане за свобода, изпитвано в планините, изчезна. Отново беше натясно — не толкова натясно, колкото се бе чувствал на Коби, но все пак достатъчно, за да му се му струва, че отново е на каишка.

Поривът да пише поезия отново го напусна. На негово място се появи някакъв копнеж и чувство за отговорност, които все още не бе в състояние да определи. По някакъв странен начин усещаше пребиваването им в планините като отпуск, докато сега пак се беше върнал на работа в един свят, където трябваше да се вземат предвид практическите страни на живота. Нападението срещу милицията на прохода, интимният момент с Рух и предшестващият го сблъсък с Детето го бяха накарали отново да се вгледа в това, което го заобикаляше. Беше станал по-близък с тия хора — с всички до един и то за един много кратък срок, в сравнение с ония на Коби, включително със Сост, Тонина и Джон Хейкила. Нещата не опираха до това, че се бяха били заедно срещу милицията. Хората от отряда притежаваха отдаденост и целенасоченост, които донейде отекваха на вътрешния му стремеж към отдаденост и цел. В края на краищата, на Коби той бе имал нужда от Тонина, Сост и Джон, но те нямаха истинска нужда от него. Сякаш тук, на Хармония, беше направил една крачка към цялото човечество. Същевременно Хал дори още по-силно осъзнаваше разстоянието, което го отделяше от всеки от тях. Установи, че отчаяно желае Рух и в същото време не виждаше как някога би могъл да я има. Освен това се чувстваше злощастен по отношение на Дете-на-Бога. Старият човек беше изграден от същата материя като Авдий, а Хал беше обичал много Авдий. Той си мислеше, че би следвало най-малкото да харесва Детето. Искаше да го харесва, а откри, че не е така. У него имаше нещо повече от простото желание да харесва възрастния човек. Подобно на Авдий, Детето олицетворяваше самата същност на отцепената култура на дружествениците. Хал откликваше на дружествениците по същия начин, по който откликваше на отцепените култури на екзотиците и дорсаите. Откликваше, но му бе мъчно за тях, защото Уолтър го бе предупредил, че в крайна сметка и трите култури трябва да изчезнат.

Той обаче все още не можеше да се накара да харесва или да се възхищава от Детето. Погледнат безпристрастно, другият не изглеждаше да е нещо повече от недопускащ възражения упорит индивид, който нямаше други достойнства, освен военните си умения, и факта, че шансът го беше поставил да бъде опозиция на Другите и поради това на същата страна, на която беше самият Хал в конфликта.