Читать «Последната енциклопедия» онлайн - страница 178

А това водеше до нова тема за размишления. Хал не можеше просто да продължи да бяга слепешката като човек от отряда на Рух, надявайки се винаги да се държи настрани от Другите. В живота имаше нещо повече от това. Той изпитваше необходимост да си състави нещо като дългосрочни планове. Но какви планове? Може би за стотен път бе потънал в мисли за това, когато едно неочаквано приветствие го изведе от мислите му.

Беше в края на третия ден, откакто малката им група беше поела по пътя към мястото на срещата. Тъкмо бяха изкатерили върха на малък хълм и бяха тръгнали към една долина, широка може би пет километра, цялата запълнена от познатите разорани ниви и няколко раздалечени един от друг фермерски комплекси, които бяха обградени с дървета, посадени да спират вятъра. От най-близкото скупчване на постройки към тях нагоре по склона идваше закръглен мъж на възрастта на Детето, който махаше с ръка и ги викаше.

Минута по-късно те се срещнаха с него и спряха да поговорят. Лицето му беше порозовяло от усилието да върви бързо и той си свали баретата, за да си вее с нея, докато говори.

— Ти трябва да си Дете-на-Бога, а това — Войниците на Господа от отряда на Рух Тамани? Ей сега разбрахме, че идвате. Ще дойдете ли довечера в моята ферма? Ще бъде удоволствие да ми гостувате, а и искам да поразговарям с някой от отряда.

— Благодарим на Бога, че те е изпратил — отвърна Детето. — Ние ще бъдем твои гости.

Резкият му глас направи думите му в мекия късен следобед да прозвучат повече като заповед, отколкото като учтиво приемане на поканата, но фермерът комай не се обиди. Той си махна още два пъти с баретата и я нахлузи обратно на главата си.

— Елате с мен — рече той и ги поведе надолу по склона, като вървейки, говореше с Детето, без да се смущава от късите остри отговори, които получаваше.

Фермата, в която ги отведе, очевидно беше по-голяма от тази на едно обикновено семейство. Жилищата там се състояха от поне една дузина свързани една с друга сгради. От отворената врата на най-голямата сграда — тази, към която се бяха насочили — долетяха звуци от магнетофон или флейта.

— Простете ми! — рече техният домакин.

Той се втурна напред към тъмния правоъгълник на вратата. Нотите рязко секнаха и той в миг се върна отвън с отново порозовяло лице, както когато се бе изправил пред тях при първата им среща.

— Съжалявам — този път говореше на Детето. — Тия деца — но иначе той е добро момче. Просто не разбира… Моля да ме извините.

— Не възхвалявай Господа с инструменти и други лентяйски играчки, защото Самият Той не е лентяй, нито пък ще го допусне пред себе Си — мрачно изрече Детето.

— Знам, знам. Просто времената… нещата се променят тъй бърже, че те не разбират. Но влезте, влезте!

Те го последваха в една голяма проветрива стая, която изглеждаше тъмна след все още слънчевия ден навън. Когато очите на Хал свикнаха със светлината, той видя няколко стола и скамейки пръснати из едно помещение с добре полиран дървен под и огромно огнище в единия край. През вратата в противоположния на огнището край на стаята се виждаше друга — продълговата и с една маса по цялата й дължина, която изглеждаше тъй, сякаш можеше да приюти петдесет човека.