Читать «Последната енциклопедия» онлайн - страница 170

Накрая тя спря на едно малко открито място край брега на потока и се обърна с лице към него. Сумракът все още бе достатъчно светъл, така че лицето й изпъкна с някаква особена триизмерна масивност. Хрумна му, че стига да имаше тази способност, би пожелал да я извае от тъмен метал така както стои обърната към него.

— Хауърд — започна тя, — ти и този отряд ще трябва да се спогодите за едни общи правила.

— Отрядът? — запита той. — Или Дете-на-Бога?

— Джеймс е отрядът — каза тя, — също тъй както аз и всеки друг негов член е самият отряд. Отрядът няма да оцелее, ако хората в него не следват заповедите. Никой не ти е дал каквато и да било заповед да атакуваш позициите на милицията на своя глава само с една иглова пушка, която едва стреля.

— Зная — студено каза той. — Аз съм се научил какво значат заповедите и необходимостта те да се следват, толкова отдавна, че не мога да си помисля друго нещо. Само че същият мъж, който ме научи на това, ме научи също тъй, че когато е необходимо, човек прави това, което трябва да бъде направено.

— Но какво те накара да си мислиш, че имаш шанс да направиш каквото и да било въоръжен по тоя начин и то съвсем сам?

— Аз ти разказах за себе си и за това как съм отгледан — отговори Хал. Поколеба се, ала това трябваше да бъде изречено. — Никога до днес не съм стрелял по жив човек. Само че ти и отрядът ще се наложи да преглътнете едно нещо. Вероятно аз съм обучен за нещо като това, през което току-що минахме, по-добре от всеки друг тук, с изключение на теб и на Дете-на-Бога.

Той млъкна. Тя не каза нищо, само го наблюдаваше. В ума си той отново видя облечените в черно войници — те се смееха и стреляха надолу по билото.

— През повечето време действах инстинктивно — продължи Хал. — Само че не съм се опитвал да направя нищо, което да не знам как мога да свърша.

За негова изненада тя кимна.

— Добре — рече. — Само ми кажи какво усети, когато всичко свърши? Как се чувстваш сега?

— Гадно — каза той безцеремонно. — След това за известно време бях като вцепенен. Сега обаче се чувствам просто гадно — гадно и изтощен. Ще ми се да легна и да спя цял месец.

— Всички бихме искали да поспим — отговори тя, — само че ние не изпитваме такова гадно усещане като теб — никой от нас не го изпитва, освен ти. Питал ли твоя приятел Джейсън как се чувства той?

— Не.

Тя дълго време го гледа мълчаливо.

— Аз убих първия си враг, когато бях на тринайсет — рече тя. — Бях с отряда на моя баща, когато той беше изтребен от милицията. Аз се измъкнах така, както онзи офицер се измъкна от теб днес. Ти никога не си минавал през такова нещо. Само бойните умения не те поставят над който и да е в този лагер.

Той я погледна отгоре, усещайки се понесен из Вселената. Трябваше не да я изваят от метал, помисли си той, а да я изсекат от някаква тъмна, вечна скала — и изведнъж си спомни образа на скалата на хълма, с който беше отблъснал опита на Блейс Аренс в центъра за задържане.

— Предполагам, че си права — каза накрая той някак празно. — Да… права си.