Читать «Кървав сън» онлайн - страница 28

Джон тъкмо бе надигнал бутилката с ром и му се наложи да върне съдържание.

— Моля ти луд ли си? — попита го Джон а от брадичката му се стичаше ром.

— Пусни и нея да иде при приятелките си-продължи да настоява Силвър.

— Няма да стане… ти си глупак и си ги пуснал, аз няма да постъпя така-той погледна с отвращение брат си след което отпи от шишето с ром.

— По-добре иди се измий-посъветва го Силвър и вбесен се отправи към палубата. — Впрочем ако не те познавах щях да си помисля, че в това момиче намираш нещо повече от забавление.

— Ха как пък не-сопна се Джон-Чувства като любовта са за теб, остави забавленията на истинските мъже.

Двамата пирати водеха Виктор и Мартин. По едно време Виктор усети, че въжетата на ръцете му се бяха скъсали и че не го стискаха силно и използва тази възможност. Виктор се освободи от хватката на пиратът взе му ножът и го прободе в гърлото. Другият пират захвърли Мартин и с изваден нож се нахвърли върху Виктор. Последва кратка битка в която Виктор победи. Той развърза Мартин.

— Добре се справи. Не знаех, че можеш да се биеш.

— Като малък учих фехтовка. Оф този вторият ме е уцелил. — след коеот показа рана на лявата си ръка. — Да вземем каквото можем от тези двамата. Можем да се опитаме да освободим момичетата.

— Със толкова голям екипаж няма да се справим.

След което те взеха всичко което би им било полезно от двата пирата.

— Значи намерих един стар пистолет достатъчно амуниции и барут. Освен това този имаше и скрита сабя. — каз Мартин.

— В този намерих още един нож във бутуша му, няколко ножа за хвърляне и сабя.

— Явно не са от най — умните можеха да ме убият с пистолетите сабите и ножовете.

— Да. Може би все пак имаме предимство. Сега ела трябва да сложа нещо на раната ти.

— Имам във раницата си един мед кит не е кой знае какво. Случайно да можеш да ми зашиеш раната.

— Мисля, че ще мога. Момент да ти бия пейнкилър. — след коеот Мартин обезпаразити и заши раната на Виктор.

— Май ще ми остане белег.

— Да. Накъде ще ходим сега Виктор.

— Ами мисля, че ще е най — добре да се покрием за нощта някъде. Вчера когато минах оттука видях една малка пещера. Не мисля, че ще ни открият там, а и в близост до нея има бананови и кокосови дървета. Ще можем да похапнем да си възвърнем силите.

— Май това ще е най — добрата опция. На колко време път оттука е. — попита Мартин.

— Около 20 минути. — след което двамата потеглиха към пещерата с поне някакви оръжия ако срещнат неприятности.

През това време, скрита от опасностите на нощта, в кораба бе Ашли. Въжетата бяха започнали да се врязват болезнено в китките и, а наглият капитан така и не се завръщаше. Тя нямаше нищо против това, тъй като през последния половин час този индивид на Природата беше започнал да и лази страшно много по нервите. До колкото бе подразбрала-носеше името Джон. Русокоската нямаше, обаче, как да не си признае, че щом го зърна, си помисли колко е привлекателен и сега се надсмиваше горчиво над тази нейна първоначална преценка. Ашли се опита да разхлаби дебелите въжета, но безуспешно. Не и остана нищо друго и тя започна да оглежда без особен интерес каютата. Беше голяма колкото двустаен апартамент в Лондон. От дървения таван се спускаше нещо като полюлей газови лампи. Точно срещу й беше бюрото на капитана, богато на доста записки, мастилница и писалка. Ляво на нея бе закачена карта, продупчена(вероятно с ножове)на няколко места. Уайлд се вгледа по-внимателно в нея или по-скоро в това, което бе изписано върху и: „Мистичният остров“.