Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 9

Той отиде да изтръска пепелта от цигарата си в пепелника на масата до инвалидната количка.

— Първо, кой точно се намира в къщата? Кой живее тук?

След моментно колебание Лора започна да отговаря почти машинално:

— Майката на Ричард — каза тя. — Също и Бени… мис Бенет, но ние я наричаме Бени — тя е нещо смесено между икономка и секретарка — бивша медицинска сестра. Живее тук от години и е много предана на Ричард. Също и Ейнджъл, мисля, че вече го споменах. Той е мъжкият вариант на медсестра и е нещо като… като камериер, предполагам. По принцип той се грижи изцяло за Ричард.

— Живеят ли някакви прислужници в къщата?

— Няма такива, които да живеят тук. Само приходящи. — Тя направи пауза. — О, почти забравих — добави тя. — Жан, разбира се.

— Жан? — попита рязко Старкуедър. Кой е Жан?

Лора му хвърли смутен поглед, преди да отговори. После каза неохотно:

— Той е по-млад от Ричард и е негов доведен брат. Живее… живее заедно с нас.

Старкуедър се приближи до табуретката, на която тя все още седеше.

— Хайде, изяснете се — настоя той. — Какво криете от мен във връзка с Жан?

След миг колебание Лора заговори, макар в гласа й все още да се долавяше предпазливост:

— Жан е чудесен — каза тя. — Много мил и любвеобилен. Но… но не е съвсем като другите. Искам да кажа, че е… че е от тези, които наричат „бавноразвиващи се“.

— Разбирам — промърмори съчувствено Старкуедър. — Но вие го обичате, нали?

— Да — призна Лора. — Да… много го обичам. Затова… затова всъщност не можех да напусна Ричард и да си отида просто така. Заради Жан. Ако Ричард, видите ли, можеше да действа самостоятелно, щеше да изпрати Жан в приют. В приют за умствено изостанали.

Старкуедър бавно заобиколи инвалидната количка, гледайки замислено трупа на Ричард Уоруик. После прошепна:

— Разбирам. С това ли ви заплашваше той? Че ако го напуснете, ще изпрати момчето в приют?

— Да — отвърна Лора. — Ако… ако можех да бъда сигурна, че ще съм в състояние да изкарвам достатъчно пари, за да издържам Жан и себе си… но не знаех дали ще се справя. А и все пак Ричард беше, разбира се, законният настойник на момчето.

— Беше ли Ричард добър с него? — попита Старкуедър.

— Понякога — отговори тя.

— А обикновено?

— Той… той доста често споменаваше, че ще го прати в приют — каза Лора. — Казваше на Жан: „Там ще бъдат много добри с теб, момче. Ще се грижат за теб. А съм сигурен, че Лора ще идва да те вижда веднъж-дваж годишно“. Това разстройваше Жан извънредно много, ужасяваше го, той започваше да пелтечи, да му се моли, да настоява. При което Ричард се облягаше на стола си и започваше гръмко да се смее. Отмяташе назад глава и се смееше, смееше.

— Разбирам — каза Старкуедър, като внимателно я наблюдаваше. След малко замислено повтори: — Разбирам.

Лора бързо стана и отиде до масата с креслото, за да изгаси цигарата си.

— Не е нужно да ми вярвате — извика тя. — Не е нужно да вярвате на нито една моя дума. Всичко, което ви казах досега, може да е било просто измислица.