Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 59

— Да, аз съм мъж — съгласи се той. — Сега, когато Ричард е мъртъв, аз съм единственият мъж в този дом.

— Ето защо зная, че няма да ме застреляш — каза мис Бенет. — Ти би застрелял само някой враг.

— Точно така! — радостно възкликна Жан.

Като подбираше думите си много внимателно, мис Бенет каза:

— По време на война, когато убиеха някой враг, войниците от Съпротивата слагаха по една резка на пушките си.

— Наистина ли? — отговори Жан, разглеждайки пистолета си. — Така ли са правели? — Той нетърпеливо погледна мис Бенет. — Имаше ли хора с много резки по пушките си?

— Да — отвърна тя, — някои хора имаха доста резки.

Жан радостно се изкикоти.

— Колко забавно! — извика той.

— Разбира се — продължи мис Бенет, — има хора, които не обичат да убиват и такива, които обичат.

— Ричард обичаше — напомни й Жан.

— Да, Ричард обичаше да убива животни — призна мис Бенет. Тя се извърна настрани и небрежно добави: — Но ти също обичаш да убиваш животни, нали, Жан?

Незабелязано от нея Жан извади от джоба си малко ножче и започна да дълбае с него резка на пистолета.

— Много е вълнуващо да убиваш разни неща — отбеляза той леко заядливо.

Мис Бенет се обърна към него.

— Ти не искаше Ричард да те изпрати далеч оттук, нали, Жан? — попита го тихо тя.

— Той каза, че ще го направи — пламенно извика Жан. — Той беше звяр!

Мис Бенет заобиколи стола на бюрото, на който седеше Жан.

— Ти веднъж каза на Ричард — напомни му тя, — че ще го убиеш, ако реши да те изпрати там.

— Така ли? — отговори Жан с хладно високомерие.

— Но не си го убил, нали? — Тя каза това повече като констатация.

— О, не, не съм го убил — отвърна отново с безразличие Жан.

— Постъпил си много малодушно — отбеляза мис Бенет.

В очите му заиграха лукави пламъчета, когато попита:

— Наистина ли?

— Да, така мисля да кажеш на някого, че ще го убиеш, а после да се отметнеш. — Мис Бенет заобиколи бюрото, но погледна към вратата. — Ако някой се заканеше да затвори мен, аз не само щях да искам да го убия, но и наистина щях да го направя.

— Кой казва, че някой друг го е убил? — изрепчи се бързо Жан. — Може пък аз да съм го направил.

— О, не, не си бил ти — каза мис Бенет пренебрежително. — Ти си още момче. Не би посмял.

Жан скочи на крака и отстъпи назад.

— Ти мислиш, че не бих посмял? — почти изписка той. — Така ли мислиш?

— Разбира се, че така мисля. — Сега тя съвсем открито му се подиграваше. — Ти, естествено, не би се осмелил да убиеш Ричард. За да направиш това, трябва да си голям и много смел.

Жан й обърна гръб и се отдалечи.

— Ти не всичко знаеш, Бени — каза той обидено. — О, не, драга Бени, не всичко знаеш.

— Има ли нещо, което да не знам? — попита го мис Бенет. — Присмиваш ли ми се, Жан?

Тя се възползва от възможността, че той е с гръб и открехна лекичко вратата. Жан стоеше до френския прозорец, а последните лъчи на залязващото слънце хвърляха сноп светлина в стаята.

— Да, да, присмивам ти се — изведнъж извика Жан. — Присмивам ти се, защото съм много по-умен от теб.

Той се върна в стаята. Мис Бенет неволно подскочи и се хвана за рамката на вратата. Жан пристъпи към нея.