Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 5

— Казахте ми навярно голите факти — призна той. — Ала нищо повече.

— И ви предложих своите напълно задоволителни причини — отговори Лора. — Няма какво повече да добавя. Във всеки случай защо трябва да вярвате на онова, което ви казвам? Бих могла да си съчиня каквато си искам история. И без друго разполагате единствено с моята дума, че Ричард беше жесток звяр, че пиеше, че съсипа живота ми… и че го мразех.

— Мисля, че последното мога да го приема безрезервно — рече Старкуедър. — В края на краищата има известни факти, които го потвърждават.

Той отново се приближи до канапето и я погледна.

— И така да е, все пак това е малко крайно, не смятате ли? Казвате, че сте го мразели от години. Защо тогава не го напуснахте? Така несъмнено би било далеч по-просто.

Гласът на Лора звучеше колебливо, когато отговори:

— Аз… аз не разполагам със свои пари.

— Скъпо мое момиче — рече Старкуедър, — ако можехте да докажете, че е бил жесток с вас, че е бил пристрастен към алкохола и всичко онова, което ми казахте, щяха да ви дадат развод… или дори само раздяла без официален развод… и тогава щяхте да получавате издръжка или както там го наричат.

Той млъкна в очакване на отговор.

Затруднена да даде такъв, Лора се изправи, прекоси стаята и отиде до масата, за да остави чашата си, като продължаваше да стои с гръб към него.

— Имате ли деца? — попита я Старкуедър.

— Не… не, слава Богу! — отвърна тя.

— Добре, защо не го напуснахте тогава?

Смутена, Лора се обърна към любопитния си събеседник.

— Ами… — започна най-после тя, — аз… видите ли… сега ще наследя всичките му пари.

— О, не, няма — осведоми я Старкуедър. — Законът не позволява на човек да се облагодетелства в резултат на престъпление. — Той пристъпи към нея и я попита: — Или пък сте си мислили, че…? — Той се поколеба и след това продължи: — Какво бяхте намислили?

— Не зная за какво говорите — отвърна му Лора.

— Вие не сте глупава жена — каза Старкуедър, като я погледна. — Дори и да бяхте наследили парите му, при доживотен затвор те едва ли щяха да са ви от полза.

Той се разположи удобно на креслото и додаде:

— Да предположим, че не бях почукал тази вечер на вратата. Какво щяхте да сторите?

— Има ли значение?

— Може би не… но ми е интересно. Каква история щяхте да скалъпите, ако не бях нахълтал и не ви бях хванал тук, на местопрестъплението? Щяхте ли да кажете, че е било нещастен случай? Или пък самоубийство?

— Не зная — извика Лора. Гласът й прозвуча отчаяно. Прекоси стаята и отиде до канапето, където седна, избягвайки погледа на Старкуедър. — Нямам представа — добави после тя. — Казвам ви, че… че нямах време да мисля.

— Така е — съгласи се той. — Навярно е така… не смятам, че е било предумишлено убийство. Според мен сте действали импулсивно. Всъщност, мисля, че най-вероятно е станало заради нещо, което вашият съпруг е казал. Така ли беше?

— Уверявам ви, че това вече няма значение — отвърна Лора.

— Какво ви каза той? — настоя Старкуедър. — Какво?

Лора го изгледа непоколебимо.