Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 3

Непознатият я загледа така, сякаш не можеше да схване какво му говори. После каза:

— Така или иначе няколко минути в повече няма да са от значение. И без друго доста ще трябва да се поизмъчат, за да стигнат дотук в тази мъгла. Аз бих искал да узная малко повече… — Той спря и погледна трупа. — Кой е той?

— Съпругът ми — отвърна жената. Тя млъкна и сетне продължи: — Казва се Ричард Уоруик. А аз съм Лора Уоруик.

Мъжът продължаваше да я гледа.

— Разбирам — промълви той накрая. — Няма ли да е по-добре… да седнете?

Лора Уоруик бавно и някак несигурно отиде до едно канапе. Оглеждайки стаята, мъжът попита:

— Да ви донеса ли… едно питие… или нещо друго? Сигурно е било голям шок!

— Да застрелям съпруга си ли? — гласът й прозвуча с невъзмутима ирония.

Явно стараейки се да запази спокойствие, мъжът се опита да влезе в нейния тон:

— Бих казал, че да. Или просто е било забавно, ей така — на игра?

— Беше забавно и ей така — на игра — отговори загадъчно Лора Уоруик, докато сядаше на канапето. Мъжът се намръщи озадачено. — Но бих пийнала нещо — продължи тя.

Човекът свали шапката си и я хвърли върху някакво кресло, после сипа в стъклена чаша бренди от една гарафа, която стоеше на масата до инвалидната количка и й я подаде. Тя отпи и след малко той каза:

— А сега предлагам да ми разкажете всичко.

Лора Уоруик вдигна поглед към него.

— Не е ли по-добре да позвъните на полицията? — попита тя.

— Всяко нещо с времето си. Няма нищо лошо в това първо малко да си побъбрим, нали?

Той си свали ръкавиците, натъпка ги в джоба на балтона и започна да разкопчава сакото си.

Самообладанието на Лора Уоруик започна да се пропуква.

— Няма… — започна тя, млъкна и после додаде: — Кой сте вие? Как така се озовахте тук тази нощ? — И без да му даде време да отговори продължи, като вече почти крещеше: — За Бога, кажете ми кой сте вие!

Глава втора

— Разбира се — отвърна мъжът. Той прокара ръка през косата си, огледа стаята за миг, сякаш се чудеше как или откъде да започне, и после продължи: — Казвам се Майкъл Старкуедър. Зная, че е необичайно име. — Той й го повтори буква по буква. — Инженер съм. Работя за една англо-иранска компания и точно се прибирам от Персийския залив.

Мъжът спря, сякаш да си припомни за момент Близкия Изток или пък навярно се опитваше да реши до какви подробности да навлезе, после сви рамене.

— В Уелс съм едва от няколко дни, разглеждам стари архитектурни забележителности. Семейството на майка ми произхожда от този край и си мислех, че бих могъл да купя някоя къщичка тук.

Той поклати глава и се усмихна.

— През последните два часа… бих казал по-скоро три, се лутах безнадеждно. Изминах всички криволичещи пътища в Южен Уелс и накрая свърших в една канавка! Навсякъде гъста мъгла. Озовах се пред някаква врата, опипом стигнах до тази къща с надеждата да намеря телефон или може би, с малко повечко късмет, подслон за през нощта. Пробвах дръжката на френския прозорец ей там, установих, че не е залостен и затова влязох. И какво да видя… — Той махна към отпуснатото тяло в инвалидната количка.