Читать «Неочакваният гост» онлайн - страница 2

— О, здравейте! — каза неканеният гост. — Не исках да ви стресна. Много съжалявам! Всичко е заради тази ужасна мъгла! Колата ми изскочи от пътя и заседна в една канавка, а аз нямам никаква представа къде се намирам. О, и прозореца съм оставил отворен! Толкова съжалявам! — Като не спираше да се извинява, той се обърна, отиде до френския прозорец, затвори го и дръпна завесите. — Някъде трябва да съм се отклонил от главния път — обясни той. — Час и нещо въртях из тези заплетени коларски пътища!

Отговор не последва.

— Спите ли? — попита неканеният гост, като отново се обърна към мъжа в инвалидната количка. Тъй като пак не получи отговор, той освети с фенерчето си лицето на седящия в количката мъж и изведнъж рязко спря. Човекът в количката нито отвори очи, нито помръдна. Когато неканеният гост се наведе над него, побутвайки го по рамото, сякаш за да го събуди, тялото му се наклони напред и тежко се отпусна в инвалидния стол.

— Мили Боже! — възкликна човекът с фенерчето. Той се спря нерешително за миг, без сякаш да знае какво да предприеме, но после, осветявайки стаята, откри до една врата електрически ключ и тръгна натам, за да го щракне. Лампата на бюрото светна. Неканеният гост остави фенерчето си върху него и заобиколи човека в инвалидната количка, като го гледаше втренчено. Съзирайки още една врата с електрически ключ до нея, той прекоси стаята, за да го щракне и по този начин запали лампите върху две ниски масички, разположени на подходящи за целта места. После се накани да отиде при човека в количката, но се сепна, защото едва сега внезапно забеляза една привлекателна руса жена на около тридесет години, облечена в рокля за коктейл и сако в същия тон, да стои в ниша с книги в срещуположния край на стаята. Ръцете й бяха отпуснати безжизнено до тялото и тя нито се помръдна, нито проговори. Изглеждаше така, сякаш се стараеше да сдържи дори дъха си. За миг настъпи тишина, докато те се гледаха втренчено един друг. После мъжът проговори.

— Той… той е мъртъв! — възкликна той.

Съвършено безизразно жената отговори:

— Да.

— Вие сте знаели? — попита мъжът.

— Да.

Той се приближи предпазливо до трупа в количката и каза:

— Застрелян е. В главата. Кой…?

Той спря, защото жената бавно вдигна дясната си ръка, която криеше в гънките на роклята си. Държеше пистолет. Мъжът шумно си пое дъх. Когато разбра, че тя не го заплашва, се приближи до нея и внимателно й го отне.

— Вие ли сте го застреляли? — попита той.

— Да — отговори жената след кратка пауза.

Той се отдалечи от нея и сложи оръжието на една маса до количката. За миг остана загледан в мъртвото тяло, а после погледът му нерешително обходи стаята.

— Телефонът е ей там — каза жената и кимна към бюрото.

— Телефонът? — повтори мъжът. Гласът му прозвуча уплашено.

— Ако искате да се обадите на полицията — продължи жената със същия равнодушен и безизразен глас.