Читать «Падналите ангели» онлайн - страница 198

— Любовта помежду ни, когато бяхме млади, беше много истинска и изключителна — каза тя с несигурен глас, — но никога не можем да се върнем към нея. Приеми, че всичко е свършило, Рафи.

Той взе лявата й ръка и внимателно започна да масажира полумесеците, които ноктите й бяха оставили по дланта.

— Защо да се връщаме назад, когато можем да вървим напред? Със сигурност сега можем да внесем дълбочина и мъдрост в любовта, каквито не сме имали през всичките тези години.

Тя прехапа устни, после поклати глава.

— Не можем ли поне да опитаме? — каза той напрегнато. — Животът не дава много повторни шансове, Марго. За Бога, нека сега не отхвърляме този!

Тя се осмели да хвърли бърз поглед към лицето му и видя, че пластовете цивилизована дистанцираност бяха отмити до един, оставяйки го така открит, какъвто не го беше виждала от сутринта, когато бе развалил годежа им. Пожелавайки си да има неговата смелост, тя отстъпи и тръгна към чешмата в средата на градината. В центъра на басейна един очукан каменен херувим държеше урна, от която изтичаше водата. Вгледана в херувима, сякаш беше най-красивата скулптура на света, която някога беше виждала, тя каза ядно:

— Лъжеш се, Рафи. Няма повторни шансове нито в живота, нито в любовта.

Настъпи дълго мълчание. Тя започна да се надява, че той най-накрая е разбрал и ще престане с опитите, да я накара да промени решението си.

Трябваше да знае, че няма да се предаде така лесно. Той се приближи, застана до нея и каза:

— Недей непрекъснато да отстъпваш, Марго. Казала си си, че е било грешка да избягаш така преди тринадесет години. Няма да ти позволя отново да допуснеш тази грешка.

Скритият у нея страх се засили.

— Остави ме, Рафи — каза тя остро. — Знам какво искам, а това не включва брак с тебе.

Той се досети какво трябва да последва, защото чувстваше, че докато не я върне към целия ужас в миналото й, тя ще продължи да му изтъква несериозни доводи защо те двамата няма да си подхождат.

— Знам какво се е случило в Гаскония, Марго.

Когато тя спря смаяния си поглед отново върху него, той продължи бавно и натъртено:

— Знам всичко.

— Робин ли ти каза?

— Да, когато бяхме двамата в килията.

— По дяволите! — изруга тя с пламнал поглед. — Не е имал право да говори за това, и то точно на тебе…

— Убедих го, че… е страшно необходимо да знам.

— Значи това се крие зад предложението ти — извика тя извън себе си. — Вина. Много великодушно от твоя страна, че си склонен да приемеш едно повредено същество за твоя дукеса, но от това няма абсолютно никаква нужда. Мога и сама прекрасно да се грижа за себе си без твоята неуместна благотворителност.

Спазъм сви лицето му.

— Така ли се виждаш, като повредено същество?

Тя се строполи на перваза на чешмата и зарови лице в ръцете си. Досега само Робин знаеше цялата отвратителна история. Не можеше да понесе това, че Рафи, точно той, също знае за унижението й.

Слънчевата градина изчезна зад сянката на мрачните спомени, които заплашваха да я овладеят изцяло. Тя се насили да не мисли повече за това, но се изправи лице в лице с факта, че изключителната й безпомощност беше още по-опустошителна от болката. В известен смисъл оттогава насам животът й представляваше едно непрекъснато доказване, че не е безпомощна.