Читать «Падналите ангели» онлайн - страница 196

Рафи въздъхна.

— Благодаря ти, че ми го каза. Стана ми малко по-леко.

— Животът е тъкан с взаимно преплитащи се нишки — изрече тя бавно. — Ако не бяхме дошли във Франция… ако татко не беше убит… ако не бях започнала да работя с Робин… кой знае какво щеше да се случи в Париж тази седмица? Варен може би щеше да успее със заговора си, и Европа отново щеше да стигне до ръба на войната. Затова може би смъртта на баща ми не беше така маловажна, както изглеждаше навремето.

— Надявам се да си права. Има известно успокоение в това, да вярвам, че от трагедиите на миналия ти живот е произлязло нещо добро. — Той извади кадифената кутия от джоба си и й я подаде. — Другата причина, да дойда тук, е, че искам да задържиш тези неща.

Като позна кутията, тя се опита да му я върне.

— Със сигурност не мога да задържа тези изумруди. Те са твърде скъпи.

Той вдигна вежди.

— Ако ти бях дал цветя, щеше да ги приемеш. Каква е разликата?

— Поне пет хиляди лири — отсече тя. — Може би и доста повече.

Той положи ръка върху нейната, която почиваше на кадифената кутия.

— Цената няма значение. Има значение само това, че са от сърце, нито повече, нито по-малко, отколкото биха били цветята.

Топлината, която се разля по събраните им ръце, отслаби съпротивата на Маги. Истината беше, че тя искаше тези изумруди не толкова заради красотата им, колкото заради това, че бяха от Рафи.

— Много добре — каза тя тихо. — Ако наистина искаш да ги задържа, така да бъде.

— Бих искал да ти дам много повече.

Думите му отприщиха изблик на ярост. Защо трябваше да казва това и да развали всичко? Тя скочи на крака, оставяйки бижутата и недоволния Рекс на пейката.

— Не искам да ми даваш нищо повече — каза тя през зъби. — И това е много. Вземи си тези проклети изумруди и ги дай на жената, която ще изрази възхищението си така, както ти искаш.

С изправен гръб тя пристъпи на светло под слънцето и откъсна една роза от храстите. И докато късаше тръните от стъблото, си казваше твърдо, че няма да изгуби присъствие на духа.

Още едно решение, обречено на провал. Рафи се приближи зад нея и положи ръце на раменете й. Макар че в допира му нямаше нищо явно чувствено, неговата близост невъобразимо лесно подкопаваше добрите й намерения.

Той произнесе с дълбокия си, разтапящ глас:

— „Ела, живей със мен, бъди ти моя обич, и всички удоволствия при нас ще дойдат…“

Тя се изскубна и се обърна към него едва когато се отдалечи на безопасно разстояние.

— Проклет да си, Рафи Уитбърн, вече минахме по този път! Няма да ти бъда любовница!

Той можеше пак да се приближи до нея и да пусне в действие всички омайващи оръжия на сетивата, за да се опита да промени намеренията й, но не го направи. Вместо това каза тихо: