Читать «Падналите ангели» онлайн - страница 200

— Тогава би трябвало да разбереш как се чувствам аз. Откажи се, Рафи, моля те.

Дъхът й излизаше неравен, накъсан, тя знаеше, че трябва да престане да го слуша. Но изобщо не беше способна да помръдне от мястото си.

— Не и докато не се убедя, че случаят е безнадежден — каза той непреклонно. — Дори ако това, че те обичам, ме ужасява, все пак трябва да рискувам, защото и болката е по-добра от празнотата, която познах през последните десет-дванадесет години.

Той се обърна към нея с настоятелен поглед.

— След размириците на площад „Карусел“ ти каза, че единственото по-силно нещо от страха е страстта. Но грешиш. — С неочаквана нежност той отмахна кичур коса от бузата й. — Не е страстта, а любовта, тя е по-силна от страха. Обичам те и мисля, че и ти трябва да ме обичаш поне малко, иначе никога нямаше да дойдеш в леглото ми. Любовта съществува, дай й възможност да излекува раните от миналото.

Тя копнееше за това, което той й предлагаше, както жена, умираща от жажда, копнее за вода. Но не можеше да го приеме. Откакто Рафи бе дошъл в Париж, тя бе преживявала един след друг брутални удари и бариерите, които бе издигнала, за да се опази, една след друга се срутваха. Бурята на страха удесеторяваше силата си и се превръщаше в ураган, заплашвайки да я разнебити без всякаква надежда за възстановяване.

Имаше само един начин да уталожи страха, на който тя се доверяваше.

Тя се плъзна по мраморния перваз на чешмата, обви ръце около шията на Рафи и го зацелува с отчаяна жажда. Привидното му спокойствие се разчупи и той я притисна в обятията си. В страстната прегръдка, която последва, страхът й донякъде се разсея, прогонен от разтапящата лудост на желанието.

Той разкопча горната част на роклята й и смъкна дрехата, оголвайки раменете й. Но вместо пак да започне да я целува, спря, а ръцете му трепереха.

— Трябва да говорим — изрече той с потрепващ глас, — а не взаимно да се събличаме.

Тя отвори смаяно очи.

— Говоренето няма да помогне, Рафи. Страстта ще помогне… поне за малко.

Тя плъзна ръка надолу по тялото му, докато усети издутината от топла мъжка плът. Той се втвърди веднага от допира на дланта й.

Дъхът му спря.

— О, Марго…

Безсилен да й устои, Рафи положи копнеещото й тяло върху затоплената от слънцето трева. Ръцете и краката им се преплитаха, дрехите се свличаха от телата, за да може търсещата плът да получи жадуваните целувки и докосвания. Без да се страхува, тя потръпна и облекчено въздъхна, когато той навлезе в нея, обладавайки я нежно и властно.

Но вместо да продължи към опияняващото и неизбежно заключение, той затихна, а ръцете му затрептяха от напрежение, докато бавно се движеше в нея.

— Още не, любов моя — прошепна той. — Още не съм свършил да говоря за страха. Животът те е научил да се плашиш, но не бива да бъде така. Позволи ми да те обичам.