Читать «Падналите ангели» онлайн - страница 195

— Едната причина, поради която дойдох тук, е да ти поискам извинение. Нортууд беше онзи, който разказа, че бил легнал с тебе. Като се върна назад, виждам колко съм бил глупав, че му повярвах.

Тя би предпочела да говори за времето в градините, но имаше неща, които може би трябваше да бъдат казани, защото едва ли щяха да се срещнат пак.

— Научих, че е бил Нортууд, когато вчера се срещнах с него и той се похвали какво е направил. Постъпил е хитро, като се е престорил на пиян… по-лесно е да се повярва на нещо прошепнато, отколкото на изкрещяно.

Рафи направи гримаса.

— Господ знае, че съм наказан за безразсъдната си ревност. Дълбоко съжалявам, Марго. Това, че не ти повярвах, това беше най-голямата грешка в живота ми.

Той се поколеба, сякаш търсеше най-подходящите думи, после изтърси:

— Родителите ми имаха за пред обществото брак. След като изпълниха дълга си и ме създадоха, рядко оставаха под един покрив, какво остава в едно легло. Исках различен брак. Когато те срещнах, помислих, че съм намерил онова, което съм търсил. Не мисля, че съм смятал, че е възможно да постигна такова щастие, и може би затова така се поддадох на клеветите на Нортууд.

— Не си спомням някога да си говорил за родителите си — каза тя тихо.

Той сви рамене.

— Няма нищо особено за разказване. Майка ми почина, когато бях на десет години… изчезването й промени толкова малко неща в живота ми, че почти не забелязах, че си е отишла. Баща ми вярваше в максимата на лорд Честърфийлд, че няма нищо по-вулгарно от смеха на висок глас. Беше невероятно придирчив към отговорностите си спрямо своя наследник точно така, както не забравяше да се грижи за наемателите си и да заема мястото си в Камарата на лордовете. — Рафи погледна надолу и започна да гали коприненото коремче на котката. — Да имам полковник Аштън за тъст, беше… освежаваща перспектива.

Непринудените му думи накараха сърцето на Маги да се свие от болка. На осемнадесет години не й беше хрумвало, че високият самоуверен Рафи може би не само я желае, а и се нуждае от нея. Тя се запита защо ли й казва това. Не от съчувствие, сигурна беше.

Решавайки да зададе въпроса, който неведнъж й бе идвал на ума, обикновено късно в самотните нощи, тя каза:

— Ако бях отрекла обвиненията на Нортууд, ти щеше ли да ми повярваш?

— Така мисля. Исках, отчаяно исках да ми хвърлиш думите обратно в лицето.

Той замълча, после добави с болка:

— Фактът, че ти дори не се опита да отречеш, изглеждаше като доказателство за изневярата ти.

— Ох, този мой ужасен темперамент — пророни тя, пронизана от старата неотшумяла болка. — Бях толкова ядосана и наранена, че имах нужда да избягам, докато не съм експлодирала пред тебе. Трябваше да остана и да се боря.

— Моята липса на доверие беше много по-осъдителна, отколкото твоят оправдан гняв — каза Рафи, а в гласа му се усещаше как сам се осъжда. — Ако баща ти не беше почувствал, че трябва да се махнеш от Лондон, никога нямаше да умре във Франция.

Тя поклати глава.

— Сега е мой ред да се извиня. Независимо от всичко, което казах, когато тогава се спречкахме така ужасно, никога не съм те обвинявала за смъртта му. Вярно е, че напуснахме Англия заради развалянето на годежа ми, но останахме във Франция по-дълго, защото баща ми пращаше донесения до главния щаб на армията. Беше сигурен, че мирът няма да бъде траен, затова използваше пътуванията ни като маскировка, за да наблюдава френските войски и въоръжаването им. — Тя хвърли суров поглед към Рафи. — Както виждаш, стигнах по съвсем естествен път до шпионските си способности.